Политика

0061: Война (Voyna).

2012-02-07T05:24:00.000-08:00

Война е въоръжен конфликт между политически групировки, държави или племена, който протича под формата на военни действия между техните въоръжени сили или както се казва, войната е продължение на политиката с други, насилствени средства.

Основна причина за възникване на войните е стремежът на политическите сили да използват въоръжената борба за постигането на различни външно- и вътрешно- политически цели. Главен изпълнител на военните действия е армията, като в повечето държави тя специално се поддържа и обучава.

Основно средство за постигане на целите на всички войни е организирането на въоръжена борба, но към това се полpват също и други подходи, като дипломатически, икономически и идеологически, в т.ч. пропагандни средства за борба.

В този смисъл всяка война е организирано военно, въоръжено насилие, чиято цел е постигането на политически цели. Тоталната война е също военен конфликт, доведен до краен предел на използване на военните и друг средства за постигане на крайно политическо надмощие.
------------------------------------------------
Фотоизточник: google.images

0060: Гражданско общество (Grajdansko obstestvo).

2012-02-01T07:21:00.000-08:00

Идеята за гражданското общество, като политика която ние днес разбираме и приемаме на едно по-прагматично ниво, т.е. като се опитваме да извличаме индивидуални характеристики за отделния гражданин, колектив, организация и пр. като ги съотнасяме с обществената и политическа атмосфера, с признаците за образованост и интелект, в рамките на настоящето и съобразно развитието на историята на определена държава се оформят като концепция в традицията на западната политическа мисъл.

Тази идея съдържа в себе си естественото право на човека да живее природосъобразно, да притежава определен граждански статут, да изповядва религия и като мисъл се оформя в християнските разсъждения, а по време на шотландското просвещение са изведени в общ контекст от правила и аргументи за нейното преоткриване и изследване.

Естествено акцентът във време на икономически неуредици и политическа суматоха, пада върху мястото и ролята на единичният гражданин, а от друга страна понятието гражданско общество придобива различни значения за различните хора. Идеята се оформя, съобразно различни исторически личности и традиции, които са теоретична основа за съвременната употреба на това понятие.

Всяка политическа партия си служи с понятието за модела на общество, който тя утвърджава и налага. Ако за едни проблема би бил актуален за определени действащи приципи и практики, за други е неприложим. Най-характерен за нея е синтеза на личното и обществено „благо“ на индивидуални обществени стремежи, права, задължения, норми като априорни на политическата практика и теоретичните принципи за нейното актуално тълкуване.

По този начин идеята за гражданското общество въплъщава за мнозина един етически идеал за социален ред, който, дори и да не преодолява, поне хармонизира сблъсъка между индивидуалния интерес и общественото благо.

Гражднаското общество почива върху исторически основи и философски условия и относно съвременното му тълкуване и репрезентациите на времето и епохата можем да разбираме неговата актуалност в съвременния политически живот в Европа и по света.

Върху проблема работят философи които представят своята концепция за идеята чрез деликатния синтез между теоритически обосновки, традиция и практика. Днешно време идеята за гражднаско общество касае редица науки (психология, педагогика, социология и др.) и има различна почва за приложение, изследване и изводи в различни точки по света, като най-засилено се практикува и обосновава в Американското общество.

Общото при всички опити за осмисляне на гражданското общество е проблематизирането на отношението между лично и обществено, индивидуално и социално, обществен морал и личен интерес, между стремежите на индивида и обществените интереси.

Самият термин също претърпява изменения във времето за социалната философия и политическата теория, тя се индентифицира с определени критерии и показатели за развитие и обществено и културно самоопределение (индентификация). Личните свободи и права се цитират в рамките на определено обществено пространство т.е. еманципиране на лична автономност от атрибутите на общността и колектива.

Това е състояние на свобода, не на примитивна идилия, а като законно условие определящо реалните различия и особености по отношение права, задължения, собственост на отделния гражданин и идеите, идеалите и ценностите на група от индивиди. Идеята за индивида като ценност е идеята за връзката му с Бога и произтичащият от това природосъобразен начин на живот.

Гражданско общество това е един вид проектиране на личното в обществената сфера т.е. засилената интеграция определя сферата за действие на Разума и има фундаментално значение за устройството на обществото. Негови основни характеристики са гражданственост, равенство и в частен план - отделната личност като хранилище на универсални истини, ролята на църквата и нейната автономност в по-голямата част на света.

Отбелязахме как проблемът за гражданското общество - поддържането на солидарност между социалните „действащи лица“, разбрани като автономни юридически и (по-важното) морални фактори - става проблем при определяне на категориите на гражданството в модерната нация - държава.
------------------------------------------------

0059: Кои страни влизат в Европейския съюз (Strani v Evropeyskia sayuz)?

2012-01-27T06:43:00.000-08:00

В Европейския съюз (ЕС) членуват 27 държави, които влизат в състава му постепено, на етапи.

Ето кои са всичките страни и годините от които стават членки:

Белгия (влиза в ЕС през 1957 год.);
Германия (от 1957 год.);
Италия (от 1957 год.);
Люксембург (от 1957 год.);
Нидерландия / Холандия (от 1957 год.);
Франция (от 1957 год.);
Великобритания (влиза в ЕС през 1973 год.);
Ирландия (влиза през 1973 год.);
Дания (от 1973 год.);
Гърция (влиза в ЕС през 1981 год.);
Испания (влиза в ЕС през 1986 год.);
Португалия (влиза през 1986 год.).
Австрия (влиза в ЕС през 1995 год.);
Финландия (влиза в ЕС в същата 1995 год.);
Швеция (влиза също в 1995 год.);
Унгария (влиза в ЕС през 2004 год.);
Кипър (влиза през 2004 год.);
Латвия (влиза в 2004 год.);
Литва (от 2004 год.);
Малта (от 2004 год.);
Полша (от 2004 год.);
Словакия (от 2004 год.);
Словения (от 2004 год.);
Чехия (от 2004 год.);
Естония (в 2004 год.);
България (влиза в ЕС през 2007 год.);
Румъния (от 2007 год.).

Всички те са европейски държави и от всички тях е съставен Европейския съюз към момента 2012 г., като основателки са Белгия, Германия, Италия, Люксембург Холандия, Франция през 1957 г.

Трябва да се отбележи, че не всички членки на ЕС са въвели в употреба еврото в националните си икономики и това са повечето от новоприетите страни-членки, но също Великобритания, Швеция и др.
------------------------------------------------

0058: Европейски съюз / ЕС (Evropeyski sayuz / European Union / EU).

2012-01-08T11:46:00.000-08:00

Европейския съюз (EC) е уникално международно политическо обединение на 27 европейски държави, които са подписали договора от Маастрихт. European Union съчетава признаците на международна организация от една страна и на държава, от друга страна, като формално не е нито едното, нито другото.

Този съюз не е субект на международното публично право, но въпреки това има пълномощия за участие в международните отношения, като в тях играе не малка роля. Хронологията на членството в Европейския съюз е следната:

От 1957 г.

- Белгия
- Германия
- Италия
- Люксембург
- Нидерландия (Холандия)
- Франция

от 1973 г.

- Великобритания
- Ирландия - Дания

от 1981 г.

- Гърция

от 1986 г.

- Испания
- Португалия

от 1995 г.

- Австрия
- Финландия
- Швеция

от 2004 г.

- Eстония
- Кипър
- Латвия
- Литва
- Малта
- Полша
- Словакия
- Словения
- Унгария
- Чехия

от 2007 г.

- България
- Румъния

Европейската идея присъства в политическите дискусии още след Първата световна война, но така и не намира конкретни практически крачки за реализирането си. След разрушенията на Втората световна война, европейските лидери стигат до убеждението, че сътрудничеството и общите усилия са най-добрата предпоставка за мир и стабилност на територията на цяла Европа.

И така процеса започва на 9-ти май 1950 година с речта на Робърт Шуман - министър на външните работи на Франция, който предлага да се обединят въглищната и стоманена промишлености на Франция и тогавашната Западна Германия. Тази концепция се реализира в следващата година с Парижкия договор.

Така се слага началото на Европейската общност за въглища и стомана между 6 страни членки:

- Белгия
- Германия
- Франция
- Люксембург
- Италия и
- Нидерландия (Холандия)

Успеха на този договор въодушивява 6-те стани-членки да разширят взаимодействието си и процесите и в други области. Така, през 1957 г. с Римския договор се слага началото на Европейската икономическа общност и на Европейската общност за атомна енергия. Те са насочени към създаването на митнически съюз без вътрешни търговски бариери и за развитието на атомната енергия за мирни цели.

През 1967 г. изпълнителните органи на трите общности се сливат и така се създава основна структура, която днес се свързва с такива европейски институции като Европейските Комисия, Съвет, Парламент и Съд. Следващият крайъгълен камък на европейската идея става Маастрихтския договор от 1992 г., който определя трите стълба на Европейския съюз:

- Европейска общност и Междуправителственото сътрудничество в
- Международната политика и областта на безопастността;
- Просъдието и вътрешните дела.

Маастрихтския Договор определя също рамките за създаването на единна европейска валута и за по-голяма политическа интеграция. Следващите стъпки се обсъждат на междуправителствената конференция, започнала през 1996 г. в Турино и завършила с подписването на Амстердамския договор от 1997 г.

Основна задача пред ЕС в следващия век и през новото хилядолетие става разширението и включването на нови страни членки, в т.ч. и от Централна и Източна Европа.

Евросъюза е общност от държави от конфедеративно федеративен тип, с единно икономическо пространство, като всяка от страните има свои собствени органи за управление, които само в определени граници и степен се подчиняват на централните; има единна валута (за част от държавите), единни закони и регламенти, като съществуват само административни граници (без митнически бариери и граничен контрол) и всяка страна е със свой официален държавен език.

В рамките на Европейския съюз се провеждат следните политики:

- Митнически съюз - отменят се митническите ставки и се свалят количествените ограничения във взаимната търговия;
- Въвежда се единна митническа тарифа по отношение на трети страни;
- Единна външнотърговска политика;
- Единна валутна система;
- Съвместна регионална политика по развитието на изоставащите региони;
- Осъществяване на съвместни научно-технически програми;

Приета е система на ротация в Съвета на министрите, съгласно която представител на всяка страна заема поста на Председател на ротационен принцип в продължение на 6 месеца. Добре би било да се разгледа и по-конкретно хронологията на възникването и разширението на Европейския съюз, а тя е следната:

1 януари 1958 г.

Договор за Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (Евроатом), подписани от 6 страни учредителки: Белгия, Франция, Италия, Германия (Западна), Люксембург и Нидерландия.

1 януари 1973 г.

Присъединяват се Дания, Ирландия и Великобритания.

1 януари 1981 г.

Присъединява се Гърция.

1 януари 1986

Присъединяват се Португалия и Испания.

Юли 1990 г.

Кипър и Малта подават заявления за членство.

1 януари 1994 г.

Влиза в сила споразумението за Европейско икономическо пространство.Март - Април 1994 г.
Полша и Унгария подават заявления за членство.

1 януари 1995 г.

Присъединяват се Австрия, Финландия.

1 февруари 1995 г.

Влиза в сила Европейското споразумение между ЕС и страните България, Чехия, Румъния, Словакия.

Юни - декември 1995 г.

Литва, Латвия, България Румъния, Словакия, Естония подават заявления за членство.

Януари 1996 г.

Словения и Чехия подават заявления за членство.

Юли 1997 г.

Европейската Комисия публикува програмата Agenda 2000, посветена на разширението на Европейския Съюз.

Март 1998 г.

Начало на преговорите с 6 държави кандидатки за членство в ЕС: Кипър, Полша, Естония, Словения, Унгария, Чехия.

1 февруари 1999 г.

Влиза в сила Европейското споразумение със Словения.

Декември 1999 г.

Европейския Съвет от Хелзинки приема решение за начало на преговорите за присъединяване на България, Малта, Латвия, Литва, Словакия, Румъния.

Януари 2000 г.

Междуправителствена конференция в Брюксел по приемането на: България, Малта, Латвия, Литва, Словакия, Румъния.

26 октомври 2000 г.

Първи Индустриален форум в Париж по въпросите на разширението с участието на представители на държавите - членки и държавите - кандидатки.

8 ноември 2000 г.

Публикуван е Редовния отчет на Европейската Комисия за прогреса на страните кандидатки за присъединяване.

7 – 9 декември 2000 г.

Европейският Съвет от Ница приветства преговорите със страните кандидатки и високо оценява усилията на страните за приемане и практическо въплъщаване на условията за присъединяване. Високо се оценява и прогреса в стратегията на Турция за присъединяване.

1 май 2004 г.

Присъединяват се Естония, Кипър, Латвия, Литва, Полша, Словакия, Словения, Чехия.

17 декември 2005 г.

Македония получава статут на кандидат член. Определя се срок за начало на преговори с Хърватия.

1 януари 2007 г.

Присъединяват се България и Румъния.

28 април 2008 г.

Албания подава заявка за членство.

В Норвегия провеждат два пъти референдум за членство (през 1972 и 1994 г.), като и на двата референдума членството се отхвърля, първия път поради опасения за ограничаване на независимостта, а на втория - заради опасения за селското стопанство. Така Норвегия, Исландия и Швейцария не членуват в ЕС, но влизат в Шенгенската зона. Гренландия излиза от ЕС през 1985 г.

Днес Европейския съюз е изправен пред сериозни изпитания във връзка с бюджетното пиянство на страни като Гърция, Италиа, Испания, Португалия, Ирландия, Унгария. Обсъждат се различни мерки за бюджетна дисциплина, в т.ч. и чрез промени в Конституциите на страните.
------------------------------------------------
Фотоизточник: google.images

0057: Закон е всяко юридическо правило в живота на обществото (Zakon – yuridichesko pravilo v jivota na obstestvoto).

2011-12-21T08:14:00.001-08:00

Закон е нормативен акт, приет от висш представителен орган на държавната власт по установен с конституцията ред, притежаващ висша юридическа сила по отношение на други нормативни актове (укази, постановления, наредби, решения…), който е основен източник на ред в обществото, а също и на наказания за тези, които се отклоняват от установените правила.

Казано в по-свободен стил, законът в политиката и юриспруденцията е общозадължителен набор от правила и норми, регламентиращи, определящи, предписващи и разрешаващи определени отношения, действия и поведение на всички членове в едно общество (физически и юридически лица), както помежду им, така и в отношенията им с държавата. Могат да бъдат отменяни, изменяни или допълвани само по начина, по който са приети.

В човешкото общество закона е установител на формалния режим, който поставя в ред всички човешки дейности и човешки отношения чрез систематично приложение на сила от страна на политически организираното общество, което го прави политически инструмент за въздействие и регулиране при едно или друго поведение, в едни или други условия. Той е общоприета нравствена норма, задължителна за изпълнение.

Всички останали нормативни актове (подзаконови) произтичат от закона и не бива да му противоречат. От друга страна, законите могат да се групират по области на приложение - икономически, социални, екологични и др. Но законите също се влияят от преобладаващите характеристики на обществото в зависимост от неговите религиозни разбирания, самобитност и организация на живот, установяващи нормалните условия за съществуване на дължавата и населяващите я хора.

Проектозаконите влизат в сила след като бъдат приети от висшия законодателен орган на държавната власт и бъдат обнародвани - публикувани в официалния Държавен вестник. В тях може да залегнат текстове за отложено влизане в сила или за влизане в сила със задна дата. Справедливостта на всеки закон се определя по степента му на съответствие с господстващите и установени норми за морал или нравственост, присъщи за населението на дадена територия и в дадено исторически време.

Достатъчно е да сравним законодателствата на различни страни (което само по себе си не е никак лесна задача), за да се убедим колко различни са отношението и мерките, които са приложими в едни или други ситуации или закононарушения. Понякога тълтуванията само в една страна се различават значително. От юридическия хумор, законът е врата в голото поле, през която минават само глупаците, а змиите пролазват под нея, лъвовете я прескачат, тарикатите я заобикалят, но някои ги и обесват на нея.

Юридическата сила на един нормативен акт е в неговата способност да действа в случай на противоречие с друг акт. Законите притежават висша юридическа сила и действат винаги, освен в случаите, когато противоречат на Конституцията. Нормативните актове, противоречащи на законите, не се прилагат. У нас много общини и други ведомства са издали редица поднормативни документи, които противоречат на някои закони и по този начин събират такси или въвеждат регулаторни режими, които не са законни и поради това, отвреме на време биват отменяни.
------------------------------------------------

0056: Конституция е политическата основа на една държава (Konstitucia - politicheska osnova na darjava).

2011-12-10T07:48:00.000-08:00

Понятието «конституция» идва от латинското «constitutio», което означава «устройство, основа» и представлява базов нормативно - правен акт с най-висша юридическа сила и форма по цялата територия на държавата, регламентиращ основната политическа, юридическа и икономическа система и статута на отделните личности на съответната територия.

Конституцията е основния закон във всяка държава, с който трябва да се съобразяват всички останали закони и ако има някакви несъответствия, заинтерисованите лица могат да се обръщат по специален ред към Конституционния съд, за тяхната отмяна. А от друга страна, ако има някакво противоречие, то тогава се прибягва до клаузите на основния закон.

На конституционно регулиране подлежат всички обществени и политико-правови отношения, които се формират в процеса на осъществяване на основоположни мероприятия на организациите на обществото. По този начин са изразени устои на обществения и държавен ред -

принадлежност на държавната власт,
вид и характер на собствеността,
права и свободи на хората,
държавен и териториален ред,
системата за упражняване на властта от народа.

Конституциите често са тълкувани и като учредителен документ за съответните държави и техните институции

Парламенти,
Правителства,
Съдилища,
Местно управление (областни управители, общини, общистки съвети, кметове).

В този главен юридически документ, залегналите положения в никакъв случай не бива да си противоречат едни на други и трябва да изразяват не само държавните интереси, но и основните интереси на обществото, главна ценност в което се явява човека.

Понякога се говори за писани и неписани конституции. Писаните са или единен нормативен акт, както е в повечето страни по света, или съвкупност от няколко конституционни или органични закони, като например в Швеция, Испания, Финландия. Неписаните се състоят от норми с конституционен характер, разхвърляни в голям брой юридически актове, а също и съдържащи се в конституционните обичаи, характерни за страни от англо-саксонското семейство, Великобритания (но без САЩ).

Правото да се приема конституция може да бъде предоставено на учредително събрание, като в Италия, Индия, или на избирателен корпус чрез референдум, като във Франция и Турция, или на глава на държавата, като в Иран, Афганистан, или на Велико народно събрание, както е у нас. Предпоследните се наричат октроировани конституции. Естествено, във всяка една от тях е установен ред за приемане на поправки и допълнения.
------------------------------------------------

0055: Държава / Страна (Darjava / Strana).

2011-11-21T02:30:00.000-08:00

Държава (от лат. imperium, civitas; от англ. state) е политическата форма на суверенна и исторически формирала се организация на обществото, основана на публичната политическа власт, централизираното управление и монопола в прилагането на сила и принуда, която охранява неговата икономическа и социална структура на определена държавна територия.

Обективен израз на държавата е съвкупността от нейните

законодателни,
представителни,
изпълнителни и
съдебни

държавни органи, образуващи държавния апарат. Това е едно от аксиоматичните понятия от фундаментален характер, едно от основанията за географията, формулирането на което определя светогледа на човека в бита и в социалните взаимодействия.

На елементарно, интуитивно ниво, разбирането за страната - Родина представлява съвкупност от пет присъщи съставляващи, обединени от норми и правила за вътрешни и външни взаимоотношения:

- географска територия;
- владетел;
- население;
- органи за управление;
- икономика,

възоснова на които се формират фундаментални, всеобщи, национални материално - духовни ценности, които по неоспорими, естествени закономерности на обществото трябва да имат общодостъпен характер за цялото население на територията. Ето някои от тях:

- общ език и писменост;
- обща култура и традиции;
- обща история, макар и противоречива в отделни периоди;
- общи закони и органи по тяхното прилагане и контрол;
- общ бюджет за организиране на естествените социално икономически отношения, основан на всеобщо събиране на данъци, акцизи и мита;
- естествени природни ресурси за удовлетворяване на присъщите човешки потребности;
- достатъчно плодородна земя за отглеждането на храна;
- географски обособена територия за обитаване и комукации;
- слънчева светлина и топлина;
- вода за удовлетворяване на жаждата и други битови и обществени нужди;
- атмосферен въздух за дишане.

Търминът “държава” обикновено се използва в

законов,
политически или
социален

контекст. Към момента, сушата на планетата Земя, с изключение на континента Антарктида и някои от прилежащите му острови, е разделена на около 200 държави, някои от които са в различна степен и форма на интеграция - федерации, конфедерации, съюзи.

От структурна гледна точка, всяка страна се изгражда от определени териториално - админастративни единици, осъществявано по различни принципи, признаци и критерии, най-често наричани

области,
общини,
градове,
села,
защитени територии.

Често към държавите се приобщава с различен статут и определена водна (морска, океанска) площ.

Властта е специфичен израз на държавността и се осъществява с помощта на специален държавен апарат за организация, управление, принуждение (прокуратура, съд, затвори) и защита от външни вмешателства на други държави (армия), организации или лица.

В държавния апарат работят различни по функции и значение чиновници, организирани в различни функционално-структурни единици на йерархичен принцип, с една или друга степен на централизация и автономност.

Суверинитетът е от най-важните признаци на държавността. Той е израз на независимост и върховенство на монополна държавна власт и се разпростира върху територията, населението и обществените или икономически организации на обществото.

Независимостта е самостоятелност на международната арена, а върховенството е способност самостоятелно да се решават най-важните въпроси от живота на обществото, като се установява и обезпечава законов ред, осигуряван от

Конституция,
Закони,
Постановления,
Правилници,

но също и от

обичаи,
мироглед,
религиии.

Понякога суверинитета на една или друга държава, в една или друга степен е ограничен. Например, при създаването на съюзни или федеративни образувания (Европейски съюз, Руска федерация, Съединени щати). Всяка форма на държавност се съпътства с определени цели и политики по отношение на

мира,
свободата,
благосъстоянието,
сигурността,
справедливостта,
обществения ред,
икономическото развитие,
културните, духовните и религиозните ценности,
морала,
здравето,
науката,
образованието,
творчеството,
екологията.

Повсеместно се изтъква ролята на демокрацията под различните й форми и разновидности -

народовластие,
социализъм,
популизъм,
комунизъм,
национализъм,
демократизъм.

В крайна сметка, всичко това е свързано с провеждането на периодични, широко и шумно прокламирани избори, като “висша форма на демокрация”, от които, в крайна сметка, победител излиза обикновено администрацията.

Съществуват две основни форми на съществуване на държавност - монархическа (абсолютна и парламентарна) и републиканска (президентска и парламентарна). Известни са различни възгледи и теории за възникването на държавите от античността до наши дни:

- патриахална;
- матриахална;
- теологична;
- просвещенска;
- договорна;
- класова;
- антагонистична;
- насилствена;
- психологическа

Държавността се отличава от другите форми на организации, влизащи в политическата система на обществото по редица съществени признаци:

- единствен официален представител на населението по съответната територия под формата на гражданство (при републиката) или поданство (при монархията);
- притежаване на суверинитет и суверенна власт - върховенство върху собствената територия и независимост в международните отношения;
- формира и издава закони и подзаконови нормативни актове, притежаващи юридическа сила и съдържащи основните норми за функциониране на обществото;
- наличието на сложен, йерархичен държавен апарат, имащ юридически оформени пълномощия за прилагане на всеобщата държавна власт и управление на обществото, социалните сфери и икономическите процеси;
- поддържане на специализирани законоохранителни органи - съд, прокуратура, полиция, специално призвани да пазят законността и реда в обществото;
- поддържане на въоръжени сили и органи за безопастност, осигуряващи отбраната, суверинитета, териториалната цялост и безопастност.

В различните исторически епохи, в различните социално-икономически условия, горните признаци на държавата се различават както по конкретно вътрешно съдържание, така и своите външни проявления.
------------------------------------------------

0054: Политически партии в Европейския парламент (Politicheski partii v Evropeyskia parlament).

2011-10-24T05:47:00.000-07:00

Основните политически партиите в Европейския парламент възникват от националните партии от едни и същи фамилии, участващи в Общото събрание на Европейската общност за въглища и стомана, съществуващо от 1952 г., и явяващо се предшественик на сегашния Европейски парламент.

През средата на 70-те години възниква вторият елемент в партийната организация на европейско ниво – транснационалните партийни организации.

Първото формирование е Конфедерацията на социалистическите партии в Европа, създадена през април 1974 г.

Второто се създава през април 1976 г. - Федерацията на либералните и на демократическите партии в ЕС, а

Третото е през май 1976 г. – Европейската народна партия на християн-демократическите партии.

Така в Европейския парламент влизат всички главни политически групи, обвързващи политическите партии и организирани на европейско равнище.
------------------------------------------------

0053: Политически маркетинг (Politicheski marketing).

2011-09-17T12:41:00.000-07:00

Политическият маркетинг е като ускорител, стимулиращ гражданите да поемат задължението за вот. А политика в съвременната правова държава вече не е възможна без средствата за масова комуникация. Тя се разпространява чрез мас-медиите.

По този начин на медиите в интер-медиарната система се отрежда централна роля и те се използват най–вече за комуникация с избирателя и за осъществяване на политически маркетинг.

От друга страна, известно е, че в тази среда е невъзможно да се мине без избирателя и неговия глас. При пасивни граждани, не би могла да се осъществи политическата мисия на даден лидер, идея или течения.

Ето защо, може да се постави въпроса – съществува ли възможност политиците да променят общественото мнение не към посока на определен лидер или партия, а към активност при вота.

Връзката с медиите.

Политическите субекти се занимават с обществена дейност, което означава, че те се опитват целенасочено да използват медиите. Тук отново се вижда тясната обвързаност между отделните части на интер-медиарнатата система.

Публиката определя дневен ред, а маркетинга, изразен чрез медии, е "гласът", който само подсилва, за да може посланието да се предаде на политиците в партиите и правителствата. Чрез изборите гражданите притежават директен канал към управлението на държавата.

Демократично избраната програма или платформа оказва влияние върху събитията от реалния свят. Обратните въздействия се усещат и приемат отново директно от избирателите. По този начин кръгът се затваря и може да почне отначало.

Партиите оказват влияние на избирателите чрез комуникационен мениджмънт и професионални PR;

те доминират в обществените и държавни радио-станции;
те дозират обръщенията си към удобни журналисти;
те създават събития като символична политика.

Медиите усърдно участват в това. Те натрапват своя дневен ред на политици и граждани, те се носят по повърхността за сметка на обективна информация и солидни новини и в крайна сметка се опитват, дори да подчинят политиката на себе си.

От друга страна, в ежедневието на повечето хора политиката играе второстепенна роля; то се определя от лични събития и интер-персонална комуникация. Именно многостранно ориентираните хора са неполитични, като в същото време в обществото те принадлежат по-скоро към непривилигированите слоеве.

Партийците от по -високо ниво обаче вземат решения и по този начин дават импулси на "реалния свят". Те приемат бюджети, правят закони, отпускат държавна парична помощ, ръководят и управляват в съответните (тесни) пространства на действие.

По този начин те целят въздействия, които поемат върху себе си като ответна реакция и образуват дневния ред, който представят на медиите, а последните са зависими от това изнасяне на информация. Маркетолозите представят посланията нататък на цялата публика.

Има ли възможности за активация на общественото мнение (ОМ)?

Общественото мнение представлява статистическото разпределение на индивидуалните мнения на членовете на дадена популация по определен въпрос. То е вербализиран израз на позиции, ориентации, отношения, ценности и пр., представляващи социалния профил на общността относно дадения проблем.

От този профил може да се прави заключение за доминиращите нагласи, за разсейването на мненията и посоките на това разсейване, с други думи - за актуалното състояние на масовото мислене в даден момент. Общественото мнение е елемент на състоянието на масовото съзнание в даден момент.

В най-общия случай то се отнася до състоянието на нагласите на индивидите към даден социален обект. Ето защо при неговото извличане ориентацията на изследователя може да бъде насочена към различните елементи на нагласата.

ОМ е една значителна социална сила, с която никоя власт или институция не може да не се съобразява. Неговата мощ идва от това, че унифицира мисленето и реакциите на големи маси от хора, поради което то може да налага, да се съпротивлява, да създава и премахва.

В йерархично структурираното общество, където се различават управляващи от управлявани, масовото мнение изпълнява важна регулировъчна функция. В този случай то е форма, в която масата сигнализира за своето

състояние,
потребности,
одобрение,
неодобрение,
подкрепа или
опозиция.

В тази си роля то може да бъде пренебрегвано или взимано предвид, но рано или късно налага своя императив и в крайна сметка се превръща в дело. От друга страна, маркетингът е начин за влияние върху общественото мнение. Ето защо, счита се, че политическия маркетолог може да активира общественото мнение - само при използване и наличие на подходящи инструменти.

Управляващите и опозиционни партии не са поставени на равни позиции. Защото по-големите материални ресурси са в ръцете на управляващите. Същевременно те разполагат с по-големи персонални ресурси, защото управленските щабове могат да бъдат причислени към партийните щабове. Особеното обаче е това, че те разполагат с дейно предимство и по този начин имат превъзходство при подбора на темите.

Този, който владее темите, за които се водят политически маркетинг, е с една крачка напред пред политическите конкуренти. Той има по-големи шансове, да превърне своята оценка на дебатираната тема в мнение на мнозинството и да отведе мнозинството при избирателната урна.

Опозиционните партии явно имат стратегически недостатъци при определянето на политическия дневен ред, защото формулират само устни алтернативи и не могат да представят факти. Ето защо те повече се отклоняват в посока на програмна поляризация (повече солидарност, справедливост и мир, или повече пазар и свобода).

Расте тенденцията идеите за управление на обществото да се предлагат като public relations (PR) или да се представя чрез маркетинг похвати. Не конкретните policies, а тяхното показване и продажби определят мнозинствата и ги отвеждат пред урните. На гражданите са представени изкуствени продукти от страна на партиите.

Никой вече няма интерес да прави политическите решения прозрачни, все повече се набляга на повърхностната структура и демонстративния им блясък. Колкото по-комплексна е платформата, толкова по-силно тя води до стратегии на персонализиране, емоционални кампании и идеологично фокусиране. "Централната теза е, че политическата действителност чрез комуникативните методи на символичната политика често по-скоро е размита, отколкото ясна."

Властта, която притежава политическия маркетинг, е тема на разновидни дебати в обществения и научен дискурс. Без значение от гледните точки, тази власт се разглежда единодушно като изключително голяма.

В демократичните конституции обществената роля е положена във формулата на гаранцията за свобода на пресата и мнението. Тя се изпълнява успешно там, където гражданите са активни и отиват до урните, за да упражнят своето право . Едно от големите постижения на демокрацията е именно възможността да се влияе върху развиването на тези функции.

Между маркетинга и политиката съществуват комплексни взаимовръзки на влияние. Представянето, изобразяването на действителността е едната сфера, където двете системи се срещат. Властта над общественото мнение и социално-политическите процеси e другата, в която двете се сблъскват или си сътрудничат.

Счита се, че правилно избраният и приложен инструментариум на маркетинга е гаранция за успех не само на самата партия, но и за повишаване на активността на гражданите.
------------------------------------------------

0051: Трите инструмента на властта в политиката (Trite instrumenta na vlastta v politikata)

2011-09-02T06:06:00.000-07:00

Към властта до голяма степен е приложим и принципът на триединството. Съществуват три инструмента за налагане и упражняване на всяка власт в политиката. Три са и отличителните черти или задължителните атрибути, които предоставят право на нейното ползване, а именно –

принуждаваща,
компенсаторна и
условна власт.

Принуждаваща власт (Prinujdavasta vlast).

Принуждаващата власт, като инструмент в политиката, печели подчинение чрез налагане на или заплашване със съответните неблагоприятни последствия. Компенсаторната власт, напротив, печели подчинение чрез прилагането на положително възнаграждение – чрез предоставянето на нещо ценно на подчиняващия се индивид. Различието между тези два вида власт е доста голямо, което се дължи на икономическото развитие на обществото. Компенсаторната принуда се счита за много по-цивилизована.

В един по-ранен етап на икономическото развитие, както и до ден днешен в елементарните аграрни икономики компенсацията придобива разнообразни форми – включително и плащания в натура, на правото да се обработва парче земя или да се участва в поделянето на продуктите от имението. И както персоналното или публичното порицание е форма на принуждаваща власт, така и възнаграждението е форма на компенсаторна власт. При съвременните икономически условия най-значим израз на компенсаторната власт, разбира се е паричното възнаграждение – изплащането на пари за оказани услуги, или с други думи, за подчиняването на икономическите или личните цели на други хора.

Принуждаващата власт открай време е свързана с физическо насилие – с принудителното лишаване от свобода, при различни унизителни условия, с причиняването на болка. Това е реалност и във всички общества се признава неприятният характер на прекомерното принуждаващо наказание и лекотата, с която то може да се превърне в жестокост. Навсякъде съществуват закони, контролиращи или претендиращи да контролират използването на наказания.

Известно е, че нищо не компрометира една страна или система така, както безразборното прибягване до наказания. Но използваният тук термин принуждаваща власт е с по-широко значение: той обхваща властта, упражнявана чрез каквато и да било форма на противопоставящо се действие и заплаха с него, включително чрез глобите и други имуществени санкции, чрез публичното разобличаване.

Компенсаторна власт (Kompesatorna vlast).

Както за принуждаващата, така и за компенсаторната власт, като инструмент в политиката, е решаващо специфичното взаимоотношение между предлаганото възнаграждение или очакваното наказание и постигнатото подчинение. Работникът от монтажната линия няма да се задържи дълго на мястото си, ако не му се плаща. Няма да се отзове с готовност на молбата за наднормена работа, ако не му се плати за това. Потенциалният престъпник е възпрян от заплахата за наказание, което би могъл да получи.

Но във всички тези случаи, както и в много други присъства още един мотив за подчинение, свързан с общоприетата, порядъчната или престижната форма на поведение. Възрастните се трудят, защото така е прието. Според неписаните правила на организационното поведение от служителите в едно или друго бизнес-предприятие се очаква да отдават цялата си енергия на онова, което вършат.

Както и в други подобни случаи, проблемът за разбирането на властта се състои в отсъствието на типични, незасегнати от други влияния случаи. Тясно свързано с принудителното и компенсаторното е едно друго подчинение, което е резултат от вярата или придобитата увереност на индивида, че начинът, по който постъпва, е за него най-добрият от всички възможни. Това е подчинение, произтичащо от светогледната нагласа.

Подобно подчинение става все по-значимо. Нарастващото доверие към използването на светогледното, обусловената власт е резултат от процесите на икономическо и социално развитие, аналогични на онези, които придвижиха обществото от наказателната физическа принуда към компенсаторното парично възнаграждение.

Условна власт (Uslovna vlast).

Общата черта както на принуждаващата, така и на компенсаторната власт е, че подчиняващият се индивид осъзнава своето подчинение – в единия случай принудително, а в другия – срещу възнаграждение. В сравнение с тях условната власт, като инструмент в политиката, се упражнява чрез промяна на мисленето. Убеждението, образоваността или социалното обвързване с онова, което изглежда естествено, уместно или правилно, кара индивида да се подчинява на чуждата воля. Подчиняването отразява предпочитаната посока на поведение, а фактът на подчиняване не се осъзнава.

Условната власт е характерна в по-голяма степен от принуждаващата и компенсаторната власти за функционирането на съвременната икономика както в капиталистическите, така и в социалистическите системи. Във всички познати позовавания на властта, свързани със семейството, религията, военното дело, политиката и икономиката – които ще ни откриват от смисъла на властта, колкото и скриват, - ролята на условната власт е голяма. Тя нараства, когато става дума за личностния аспект на сациалното развитие.

Съществува изкушението за по-голямата част от условното въздействие със съответното подчинение и свързаното с него упражняване на власт да се мисли като за нещо, което се постига чрез открити методи като образованието и масовата информация. Налице е сериозна нагласа първостепенната значимост да се приписва на онова, което може да се види и чуе. Но така или иначе, всички общества притежават и една друга, по-всестранна форма на социалнообуславящо политическо въздействие.

Тя е толкова неуловима и широко разпространена, че се възприема като естествена и интегрална част от самия живот; при това не съществува видимо или специфично усилие за спечелване на необходимата убеденост или подчиненост – например родителският авторитет, който е нещо нормално и всички деца го възприемат по рождение.

Подобно е и отношението към авторитета на учителя и свещеника, и към лидерите на общността. Подобно скрито въздействие тегне всеобхватно, но субективно и незабелязано върху всеки индивид от раждането му. Не може да се сравни значимостта му с тази на откритото въздействие, но и не може да се съмняваме в неговата важност. Затова властта е неотменим атрибут на всяка политика.
------------------------------------------------

0050: Социални политики и социалноосигурителни системи на страните от Европейския съюз (Socialna politika na stranite ot Evropeiskia sayuz).

2011-08-23T02:30:00.000-07:00

Практика на социалните политики на страните членки на ЕС.

Структура и координиране на социалноосигурителните системи.

Със социално-политическата програма на Европейския съюз (ЕС) трябва да се създаде политическа рамка, която не само да обвързва и задължава многобройните участници, но и да служи за взаимното укрепване на икономическите и социално-политическите мерки. Социалната политика се разбира като продуктивен фактор, който създава социална, политическа и икономическа стабилност.

За да се постигне пълна заетост на мъже и жени, да се реагира адекватно на промените в социалните и семейните структури и да се извърши преходът към научнобазирана икономика, програмата залага на инвестиции в човешкия капитал. Тук е важно да се насърчава включването на всички в икономическия и социалния живот и да се води борба с бедността и изолацията.

По примера на политиката за заетостта се въвежда единен метод за координиране и оценяване. Отвън остават правото на сдружаване и стачка, както и пенсионните системи, но относно конвергенционната стратегия в Съвета се постигна единство. През средата на 80-те години се появява терминът “европейско социално пространство”. За разлика от социалната политика на отделните правителства, този термин изразява една наднационалност при разглеждането на социалните проблеми в Общността и общия стремеж към рационално регламентиране най-вече на единния трудов пазар.

Въпреки разногласията през 1992г. ЕС признава наличието на общи принципи в социалния модел на Общността:

- признаване на ефективно право на свобода на сдружаването и колективно трудово договаряне
- наличие на силни представителни организации на работниците и работодателите
- силния общ стремеж към подобряване условията на труд
- тенденцията към стандартизиране на системите за социално осигуряване и социална защита.

Като цяло се набляга на хармонизирането на националните социални политики чрез минимални социални стандарти, засилен диалог между страните и т.н. налага се понятието “координация на социалната защита”, което е насочено към хората сменящи местоживеенето си във връзка с интензивните процеси на движение на работна ръка, капитали и производствени средства в ЕС.

Това понятие не ограничава автономността на националните осигурителни схеми, а се изразява в изграждането на мостове между отделните системи за осигуряване. Функциите на Общността в случая се свеждат до приравняване на осигурителните периоди, определяне на гаранта за правата на мигриращите работници и осигуряване на обща насоченост в сферата на социалните действия.

Ключова роля в тази дейност се пада на Комисията на ЕС, която упражнява контрол над спазването на:

- учредителните договори регламентиращи основните права на гражданите в контекста на целите на Общността
- регламентите приемани от Европейския съвет и Комисията
- директивите на Комисията или на Съвета, съдържащи задължителни цели за всички страни членки
- решенията на Комисията насочени към конкретни адресати
- препоръките и становищата без обвързваща сила, но играят роля при развитието на националните законодателства.

Постепенно европейското равнище добива все по-голямо значение за социалната политика на държавите членки. Съдът на европейските общности също е важен участник в процеса на координация на националните социални политики. Неговите решения по конкретни дела са задължителни за страните и са важен ориентир за националните съдилища и законодателство.

Правораздаването на Европейския съд и продиктуваните от вътрешния пазар минимални стандарти все повече се допълват от активното координиране на европейско ниво, където наред с държавите членки наравно участват органи на ЕС и заинтересовани групи. При все това социално-политическите дейности на европейско ниво покриват само малка част от националната социална политика.

На срещата на върха в Лисабон през март 2000 г. Европейският съюз си постави амбициозна стратегическа цел: през идното десетилетие държавите членки “възнамеряват да превърнат Съюза в най-конкурентоспособното и динамичното, базирано на знанието икономическо пространство, което да е в състояние да постигне траен икономически растеж с повече и по-добри работни места, както и с по-голяма социална сплотеност”.

Предизвикателствата на глобалното стопанисване и демографското развитие показват на европейците общото в разнообразните им социални системи, както и необходимостта заедно да съхранят и модернизират европейския модел на социална политика.
------------------------------------------------

0049: Политическа среда за бизнеса (Biznes politika).

2011-08-16T06:37:00.000-07:00

Провежданата от държавата политика оказва съществено и многостранно въздействие върху бизнеса. Особено значение има степента на либерализация на стопанската дейност. За фирмите подчертан интерес представляват провежданите и предвижданите мероприятия на държавата за насърчаване на бизнеса като цяло, за създаване на малки и средни предприятия, за увеличаване на експорта. Съществено значение имат и провежданите в рамките на поетите от страната международни ангажименти и мерки за защита на местните пазари и производители от вноса. Важна роля играе и провежданата държавна политика в областта на заетостта, социалното и здравното осигуряване, опазването на природната среда.

Държавната политика в областта на бизнеса намира израз преди всичко в законодателството. Особено значение имат законите, регулиращи отношенията между самите бизнес организации – създаване на предпоставки за равнопоставеност, за избягване на недобросъвестна конкуренция, за коректно изпълнение на сключените договори и други. Друго направление е защитата на потребителите от недобросъвестни фирми, произвеждащи опасни за здравето продукти, предлагащи некачествени стоки или въвеждащи в заблуждение опаковки, използващи подвеждаща реклама и т.н.

Важна роля има и правната защита на обществените интереси при осъществяване на стопанската дейност – например опазването на околната среда. Непосредствено значение за бизнеса имат и законите в областта на данъците, акцизите, митата, социалното и здравното осигуряване, както и решенията на местните органи на властта.

Съществено значение за провеждането на държавната политика има работата на държавната администрация. От една страна, тя трябва да изисква стриктно спазване на засоните от всички бизнес организации и своевременно изпълнение на всички техни задължения към държавата. В същото време държавната администрация не трябва да създава излишни трудности и пречки за бизнеса, а да оказва в рамките на своите компетенции съдействие на фирмите за успешно развитие на тяхната дейност.

Важен елемент на външната среда са и различните организации, защитаващи интересите на обществото или на различните групи в него. Пример в това отношение са организациите на потребителите, които действат самостоятелно или с подкрепата на държавата. Те упражняват контрол върху качеството на предлаганите на пазара стоки и услуги, поради което фирмите трябва да се съобразяват с техните изисквания.
------------------------------------------------

0048: Същност и задачи на социалната политика.

2011-04-21T05:33:00.000-07:00

Известно е, че под социална политика се разбира съвкупната, специфична дейност на правителствени и неправителствени органи и организации за регулиране на социалните отношения между различни по своето социално положение субекти. Този подход към изясняването на социалната политика се нарича още функционален и по същество разглежда социалната политика като дейност за регулиране на отношенията на равенство или неравенство в обществото.

Той дава възможност да се търсят неравенства в икономическите позиции на индивидите във връзка със собствеността, труда и условията за труд, разпределението на доходите и потреблението, социалното осигуряване и здравеопазването, да се търсят източниците за тези неравенства и тяхната социална оправданост или неоправданост.
Социалната политика може да има различни функции. Последните могат да бъдат обособени в следните направления:
Като първо направление може да се определи защитната й функция. В случая, тази функция може да носи и други названия: подпомагаща, съхраняваща, гарантираща и т. н. , но винаги смисълът й е един: чрез определени социално-политически действия да се създадат условия за отделния индивид, социалната група, професионалната или териториалната общност, или на обществото като цяло да излязат или да преодолеят затрудняващите ги обстоятелства. Защитната функция може да се заключава в най-елементарните комунални дейности, като например предоставянето на помощ за хората без средства, но може да означава и защита на обществото като цяло от социална дезинтеграция, от социален конфликт с тежки последици за нацията. Защитната функция е най-старата и първична функция на социалната политика.
Два са основните й компоненти: екзогенен и ендогенен. Екзогенната защитна функция се свързва с необходимостта да се защити човекът и в частност работникът от външни причини. Социалната политика трябва да защитава трудещите се от външни въздействия и преди всичко от онези въздействия, свързани с осъществяване на икономическата дейност. В по-ново време тази функция се свързва плътно с идеята за “хуманизиране на трудовия свят”. Макар че ендогенният компонент означава защита на човека от причини, коренящи се в него самия, исторически тя се е развила като функция, закриляща човека не заради самия него, а защото е фактор на производството. Здравословното състояние, семейното положение, социално-психическата структура на индивидите са все фактори, които могат да се определят като ендогенни и които изискват социална защита.
Второто направление е при осъществяване на производствено-икономическата функция на социалната политика. Тя изразява както преки, така и косвени въздействия върху икономиката. От една страна, оценява човека и неговите способности като агент на производството. От друга страна производствено- икономическата функция се свързва с осигуряването на макро- икономически ефекти.
Третото направление е обществено - политическата функция на социалната политика. Най-важния израз на тази функция е преобразуването на социалната структура на обществото. В зависимост от характера и целите си може да предизвиква разместване на съществуващите класи и социални групи, да съдейства за тяхното сцепление в името на национални интереси и ценности, или да действа дезинтегриращо. Това направление се свързва непосредствено със следващата функция.
Четвъртото направление на социалната политика се отъждествява с разпределителните отношения в обществото.
С други думи, трябва ли пазарът да бъде “невидимата ръка”, която отрежда, че справедливото разпределение на доходите се осъществява съобразно приноса на факторите на производството, или тази “справедливост” трябва да бъде коригирана посредством общоприети морални ценности, или в крайна сметка държавата да поеме изцяло функциите по разпределението на собствеността, създадените доходи и да определя нормите на потреблението. В условията на пазарното стопанство, това решава пазарът и пазарните механизми, а ролята на държавата е да следи да се спазват установените законови принципи и правила.
Социалната политика се определя като обществена намеса в помощ на хората, както да задоволят свои основни потребности, така и да се справят със заплашващи ги рискове. В концептуалната рамка на тази проблематика, изследователите включват понятия, при които рискът е свързан с микроикономически показатели (краткосрочна безработица, временна нетрудоспособност), така и с макроикономически показатели (инфлационни процеси, масова безработица и пр. ) Разграничават се и типове държавни стратегии за справяне с рисковете, според потребностите, които изпитват членовете на съответното общество при икономическото си развитие.
При това обикновено се приема, че социалното благосъстояние като крайна цел на социалната политика се осигурява от три основни институции - пазар, семейство и държава. Тези три елемента могат да имат различна относителна тежест в отделните общества. За страните в преход, обаче, главно значение има държавата, която чрез законодателната си политика и институционалната си реформа трябва да работи за смекчаване на социалните удари върху обществото.
Определянето на социалната политика като управление на рискове позволява ефективен подход при разработването на стратегии на държавата. Могат да бъдат разграничени три вида стратегии:
-за предотвратяване на рисковете;
-за смекчаване на последствията;
-справяне
Стратегиите за предотвратяване на риск са насочени към намаляване на вероятността от неговото възникване. Това означава да се създават условия за икономическа и институционална стабилност на държавата, да се изгражда и спазва адекватна законова и нормативна база и да се постигне ефективно управление на пазарите. Това, разбира се, беше непостижимо в началото на прехода за страните от бившия соцлагер-поради липса на прогнози или управленско-мениджърски поглед върху проблемите на икономиката.
Стратегиите за смекчаване целят намаляване на потенциалния негативен ефект от риска. За целта индивидите трябва да бъдат стимулирани да спестяват, да се осигуряват в държавни и частни фондове, да сключват застраховки, за да могат сами да ограничат негативните последствия на рискове. За страните от разглеждания регион това също беше трудно постижимо в началото на прехода-главно поради липса на финансова култура и дисциплина от страна на бившия соцтруженик, поради краха и недоверието в банковата система, вследствие създаването на пирамидални финансови структури или просто хронична липса на капитал за влагане и спестяване за последващо ползване или разходване.
Стратегиите за справяне са насочени към постигане на поносим резултат от рискове, които не са предвидени в стратегиите за смекчаване, т. е. попадат извън осигурителните рискове. Примери за обществена намеса в тези случаи са прякото социално подпомагане в пари или натура, както и социалните грижи за бездомните. В началото на прехода, а и досега това е основния държавен начин за справяне със социалните рискове, на които бяха подложени хората от трансформиращите общества.
------------------------------------------------

0047: Държавна власт.

2011-03-24T00:04:00.000-07:00

Управлението на една държава се осъществява чрез органите на държавна власт и агенциите към тях. Органите на държавната власт представляват формирования, създадени по силата и чрез политически процес. Чрез тях се упражнява законодателната, съдебната и изпълнителната власт в рамките на определена територия.

В по-широк смисъл може да се дефинира “държавен сектор”, който включва органите на държавната власт и всички предприятия, които са собственост на държавата и се контролират от нея и чиято основна дейност има търговски характер.
Органите на държавна власт определят целите и инструментите на държавната политика, реализират или активно контролират нейното изпълнение. Финансовият инструмент за реализиране на общата държавна политика е държавният бюджет. Чрез държавния бюджет се определят източниците на ресурси, величината им и разпределението им по отделни разходни пера.
------------------------------------------------

0046: Какво е политическата власт?

2011-03-22T00:16:00.000-07:00

Съществуват многобройни определения за властта и различни възгледи за същността на властта. Властта може да се определи като способност на един субект да налага волята си върху друг субект или други субекти. Днес обаче е прието, че властта е субектно отношение на асиметрична зависимост, опосредствано от някаква ценност, т.е. властта е отношение между субекти, в което едната страна взема превес над другата поради неравенството на ресурсите, с които разполагат двете страни.

За да разберем правилно политическата власт и за да изведем неиният произход, ние трябва да разгледаме в какво състояние са всички хора по природа, това е състояние на пълна свобода да определят действията си да се разпореждат със собственото си имущество и личност така, както намерят за добре в границите на закона на природата, без да искат разрешение и без да зависят от волята на друг човек.
Понеже всички хора са по природа свободни, равни и независими, то никой не може да бъде изведен от това състояние и подчинен на политическата власт на друг човек без да е дал съгласието си за това. Единственият начин, по който някакъв човек може сам да се лиши от естествената си свобода и да приеме ограниченията на Гражданското общество, е постигането на споразумение с други хора да се съберат и обединят в общност, за да могат съвместно да живеят удобно, сигурно и мирно, спокойно да ползват собствеността си и за да бъдат по-добре защитени от онези, който не са членове на тази общност.
Гидънс използва термина “нация” като общностно обособяване, притежаващо политическа власт. Подобен подход е твърде близък до дефинирането на национализма като идеологически поглед на държавата, отправен към обществото. Гидънс определя национализма като “феномен, който е предимно психологически – предаността на индивиди към мрежа от символи и вяра, подчертаващи комуналността на членовете в политически условия”. Националистите осигуряват тази комуналност в много широк времеви диапазон – разглеждайки близкото минало с цел подчертаването на определени несъответствия, национализмът се насочва към мобилизирането на населението чрез установяването на идеята за по-добро бъдеще върху символи като специфично далечно минало, общи традиции и език, религия, обща идентичност и географско положение. По този начин национализмът се проявява главно като политически принцип, който чрез хомогенизирането на населението под управлението на дадена политическа власт цели създаването на подходящи политически и национални граници.
В отношенията на властта винаги има някакво опосредстване от определени ресурси, които са ценностно означени. Този, който притежава по-големи ресурси, е в състояние да упражнява власт в процеса на тяхното разпределяне, затова властта е асиметрично отношение. Единият субект властва, защото притежава нещо, което другият цени.
Политическата власт има своя собствена специфика, която я отличава от останалите проявления на властта по принцип. При политическата власт ценностите, т.е. ресурсите й, не са опредметени. Политическата власт предполага йерархия в отношенията, например в организацията на една държава. Най-типичните субекти на политическата власт са държавата и партиите, но те сами по себе си имат и неполитически функции и участват и в неполитически отношения. Политическата власт е субектно отношение на асиметрична зависимост, в което опосредстваща ценност е самата власт. Политическата власт е властта на гражданите на държавата, на обществените и международните организации да установяват конкретни правила и да издават конкретни предписания за разпределяне на обществени ценности и за налагане на санкции. Политиката задава правила, с които трябва да се съобразяват техните адресати. Политиката не се изчерпва с установяването на правилата, но тя е невъзможна без този процес.
.Политическата власт се изследва чрез еволюцията на партийните апарати и модерната държава в техните конкретно исторически форми, както и през типовете модерни политически системи.
Политическата власт трябва да бъде ограничена и да няма всеобхватни задачи; тя трябва да осигурява условия за човешката дейност, а не да предписва нейното съдържание. Разликата между политическата власт и всякакъв друг вид “обществена” власт, между правителството и всяка неправителствена организация е фактът, че единствено правителството по закон притежава монопола върху използването на физическа сила. Тази разлика е толкова важна и толкова рядко осъзнавана днес, че аз настойчиво ви моля да я имате пред вид. Същността на политическата власт е властта да изискваш подчинение под заплаха от физическо насилие – опасност от изземване на имуществото, лишаване от свобода или смърт.
Единствено политическата власт e властта на физическа принуда, и че свободата в политически контекст има само едно измерение: липсатa на физическо насилие.
А сега нека да определим разликата между икономическата и политическата власт. Икономическата власт се упражнява с положителни средства, като предлага на хората възнаграждение, стимул, заплащане, полза. Политическата власт се упражнява с отрицателни средства: заплаха от наказание, нараняване, лишаване от свобода, разорение. Средствата на бизнесмена са ползите, средството на бюрократа е страхът.
Точно политическата власт, подкрепяща тяхната дейност, властта на изкуствени, незаслужени, икономически неоправдани привилегии, е причината за дезорганизацията в икономиката на страната, за трудностите, депресиите и обществените протести. Но вината пада именно върху свободния пазар и свободните бизнесмени. Всяко пагубно последствие от държавния контрол се използва като оправдание за увеличаване на контрола и на държавната власт в икономиката.
Политиката има следните функции - управленска - защото чрез установяването на правилата се осъществява управлението; представителна - представя, изразява волята на някого, както и основанията, на които почива властта и нейното предаване.
------------------------------------------------

0045: Десният тоталитаризъм (Германия 1932-1939 г. ) - фашизъм.

2011-02-28T07:19:00.000-08:00

Десният тоталитаризъм в Германия 1932-1939 г. под формата на фашизъм след Първата световна война в условията на криза на либералната политическа система. Противно на тенденциите за непрестанно (и продължаващо) откриване на фашизъм навсякъде и по всяко време, като политическо явление, той има строго определени не само географски, но и хронологически граници: Европа, 1919-1945 година.

Неприемлив е и опитът за обосноваване на различни видове фашизъм. Като “национални” партии или движения могат да се приемат не само шестте “основни разновидности”, изброени от Стенли Пейн (италиански фашизъм, германски националсоциализъм, испански фалангизъм, румънската “Желязна гвардия”, унгарската “Кръстосаните стрели” и “бюрократично наложените” от авторитарни режими в Източна Европа “недоразвити фашизми”(Payne, St. Historia del fascismo. Barcelona, 1995, pp. 589-590), но вероятно и редица други. Но в “идеалния” си вид, като политическа система десният тоталитаризъм успява да се установи само в Германия, без, разбира се, да се подценяват намеренията и опитите за частичната или цялостната му имитация и в редица други страни. Германия е големият губещ в Първата световна воина. С подписването на Вeрсайския мирен договор върху нея е стоварена не само цялата вина за войната, но и едно изключително тежко, ако не и направо непоносимо репарационно бреме. При това част от победителите държат да получат репарациите по принципа “сега и веднага”, което води до още по-сериозно влошаване на и без това трагичното икономическо състояние на страната. Инфлацията в първите следвоенни години върви с такива темпове и достига такива размери, че ако на 2 октомври 1918 г. един долар струва 4 марки, на 15 ноември 1923 г. той вече се разменя срещу 4,2 трилиона марки, а през декември една златна марка струва 1 трилион книжни марки. (Семков,М. Европа и фашизмът. С. , 1979, с. 107-108; Bernstein, S. , P. Milza. Op. Cit, vol. 1, pp. 177-178.) Изключително неспокойна e и политическата обстановка. След поражението кайзер Вилхелм II е принуден да абдикира. През януари 1919 г. се произвеждат избори за Учредително събрание, от които се ражда т. нар. Ваймарска (по името на градчето, където заседава събранието, за да е далеч от политическите страсти в столицата Берлин) република. В конституцията й умело са съчетани радикалните възгледи на социалдемократите с идеите на умерените за парламентарна система и с традицията от времето на Бисмарк за силна изпълнителна власт. Така президентът се избира пряко от населението за 7-годишен мандат и има доста широки права - да посочва министьр-председателя (канцлера); да разпуска парламента (Райхстага) и да управлява с декрети; да подлага на референдум вече приети закони и т. н. Запазва се и принципът на федерално устройство на държавата, като 17-те u области (лендери) разполагат със значителна автономия. (Вж. По-подр. напр. Bernstein, S. P. Milza. Op. Cit. , vol. 1, pp. 177-178. ) Въпреки противоречивите оценки за създадения с новата конституция политически режим, които варират от “напреднала демокрация” до “републиканска монархия”, в него са заложени модерни за времето си демократични принципи и норми. Но разгорещените политическите страсти и острото противопоставяне между леви и десни не позволяват те да се развият и стабилизират. С други думи, в първите следвоенни години Германия става един от типичните примери за студена гражданска война, в условията на която демократичната система просто не може да “сработи”, а обратно, е изложена на постоянна опасност. Първоначално надмощието, поне от формална гледна точка, е на страната на левите партии. Начело на Ваймарската република с избран президент-социалдемократ, тази партия държи и изпълнителната власт. Малка, но изключително агресивна е Комунистическата партия, която на два пъти - през януари 1919 г. в Берлин и през април с. г. в Мюнхен - прави опити за въоръжено въстание и установяване на “съветска власт”. А в отговор на поредния й опит ча “разширяване” на “пролетарската революция” през ноември 1923 г. на националната политическа сцена шумно се появява и Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП) начело с Адолф Хитлер. Официално тя е създадена на 24 февруари 1920 г. в мюнхенската бирария “Хофброй”. Пред около 2000 души Хитлер излага 25-те точки от програмата на партията: обединяване на всички германци във Велика Германия; премахване на Версайския и Сенжарменския договори за мир; ликвидиране на нетрудовите доходи и лихварското робство; национализация на тръстовете; участие на работниците в разпределението на печалбите на предприятията; създаване и поддържане на здрава средна класа; предаване на големите магазини в ръцете на дребни търговци; държавно подпомагане на занаятчиите; аграрна реформа; държавен контрол върху печата и издателската дейност; изграждане на силна централна власт. (Цит. по: Семков, М. Фашизмът. . . с. 224-225. ). С едно изключение - отказът от искането за аграрна реформа през 1928 г, програмата на НСГРП остава без промени, включително и след идването на Хитлер на власт. Тъкмо това обаче е още едно доказателство за нейната демагогия. Тя обещава всичко във всички посоки и на всички социални групи - от най-бедните до най-богатите, което никога не е възможно. Още по-важното в случая е, че много по-отчетливо от демагогията й изпъкват яростният национализъм, шовинизмът и расизмът, при това не като самоцел, а no-скоро като средство за реализация на обещанията, които се съдържат в програмата. Известният като “бирен бунт” на Хитлер от 8 ноември 1923 г. не успява. НСГРП е забранена, а фюрерът й, както го величаят още от 1921 г. неговите съпартийци, отива в затвора с 5-годишна присъда. Той излежава само 13 месеца, но не си губи времето, а създава добилото печална слава творение - книгата '”Четири години и половина на борба срещу измамата, глупостта и подлостта”, издадени като “Моята борба”. В “Библията на германския националсоциализъм” - другото име, под което “Моята борба” остава в историята, Хитлер излага основните си идеи за бъдещето на Германия като “Трети райх” (първият е на Свещената римска империя, а вторият - обединена Германия на Бисмарк). Книгата е комбинация от краен расизъм и “социален” дарвинизъм. Два са според Хитлер основните елементи, които определят развитието на световната история: расите и пространството. Самата природа с разделила човечеството на раси, които образуват нещо като пирамида. Най-отгоре са северните (т. е. арийските), призвани да управляват всички останали. За целта обаче им е необходимо и “жизнено пространство”. Най-големият враг на арийските раси с “демоничната еврейска антираса”, която чрез кръвосмешения разрушава “чистотата” на останалите раси, защото по този начин пречи за “правилния строеж” на пирамидата. (Вж. по-подр. напр. Payne, St. Op. cit. , pp. 210-211. ) Следователно голямата задача на бъдещия “хилядолетен” Трети райх е, след като си разчисти сметките с Франция, да тръгне на изток, за да търси “естествено разширение” на територията си. Това ще стане не с “маслинените клончета на пацифистите ревльовци”, а “с победоносния меч на народ от господари, който подчинява целия свят в служба на една висша култура”. Определени са и сроковете за “изковаване” на този “победоносен меч” - шест години, след като НСГРП дойде на власт. (Семков, М. Европа и фашизмът…с. 126-127) Как точно партията ще поеме властта - чрез насилие или по парламентарен път, в книгата не с уточнено. По-важното обаче е, че посланието на Хитлер не само е чуто, но и посрещнато с възторг от хиляди, които още не могат да забравят унижението от поражението в Първата световна война. А доколкото, нанасяйки с революцията от ноември 1918 г. “удар с нож в гърба” на сражаващите се по фронтовете германци, главните виновници за това поражение са левите и в частност комунистите, те са набелязани и като една от основните мишени на нацисткото отмъщение. След излизането му от затвора Хитлер се заема енергично да подготвя основния инструмент за реализирането на целите си -партията. Систематизирани, според М. Семков елементите, от конто НСГРП може да почерпи силата си, са: тя се зарежда с отрицателен знак - пълно отхвърляне на съществуващата политическа система; посочва един общ виновник за катастрофите, преживени от германците - евреите; изгражда се на ирационалния принцип на вярата в непогрешимостта на водача, ръководен от провидението; от членовете й се изисква безпрекословно подчинение; съществен елемент за успехите й е непозната дотогава по стил и методи пропаганда на националсоциалистическите идеи. (Семков, М. Фашизмът…с. 227. ) В “Моята борба” Хитлер добавя и още няколко изисквания към НСГРП. Нейната задача е да завоюва властта, без да се колебае в избора си на средства. Тя с антипарламентарна по своята същност и организация, защото отрича принципа на мнозинството. Целта й не е нито да възстанови монархията, нито да укрепи републиката, а отново да създаде германската държава. Членовете на партията трябва да бъдат фанатични и нетолерантни, възприемайки идеите u за единственото вярно учение, стоящо над всички други поотделно или взети заедно. (Пак там, с. 247-248. ) През 1923 г, в навечерието на “бирения бунт”, НСГРП брои вече около 55 000 членове, а в създадената още през 192 1 г. военна организация на партията - СА (Щурмабтайлунг - щурмови отряд), членуват около 15 000 души. На 17 февруари 1925 г. , скоро след излизането на Хитлер от затвора, партията възстановява легалната си дейност. По време на принудителното отсъствие на фюрера обаче са се появили проблеми с левицата вътре в НСГРП, оглавявана от братята Грегор и Ото Щрасер и Йозеф Гьобелс. Това също с една от причините през 1926 г. да бъде приет нов Устав на НСГРП, който премахва елемента “вътрешни избори” и партията вече и официално се изгражда на базата на фюрер-принципа. Създават се и младежки организации - Хитлерюгенд и Съюз на германските девойки. Започват да функционират и отделите, дублиращи държавните органи. Възникват и СС (Шуцштафел) - защитни отряди с охранителни функции, които постепенно се превръщат в своеобразна каста, съставена от най-верните изпълнители на разпорежданията на фюрера”. (Payne, St. Op. cit. , pp. 207-208.)
------------------------------------------------

0044: Какво е култура и как тя се отразява на преговорите?

2011-02-22T13:09:00.000-08:00

“Културата е комбинация от заучено поведение и резултати от поведения, чиито съставни части се разпределят и прехвърлят между членовете на едно общество”, според Ралф Линтън.

А според Гуденбург “културата е комплект от убеждения или стандарти, валидни за група хора, които помагат на индивида да решава кое е правилно, как да постъпва, какво да чувства”.

За Гидънс културата се определя от стила на живот на членовете на едно общество.

Една класическа дефиниция за култура ни дава Едуард Тейлър: “Културата е онова комплексно цяло, което включва
•    знания,
•    убеждения,
•    изкуство,
•    морал,
•    право,
•    обичаи
и всеки други характерни черти за индивида придобити от него като член на дадено общество."

Културата има три основни характеристики:
•    Тя се предава, например от поколение на поколение.
•    Тя има взаимосвързани компоненти, например религия и брак, убеждения и социален статус.
•    Тя е обща, т.е за всички членове на групата.

Основните компоненти на културата са:
•    език,
•    религия,
•    ценности и отношения,
•    маниери и обичаи,
•    естетика,
•    образование,
•    социално взаимодействие.
Езикът е важен елемент, тъй като в повечето случаи се възприема като огледало на културата. Личната комуникация при преговорите се осъществява посредством
•    речта,
•    жестовете,
•    израженията на лицето,
•    езика на тялото и.т.н.
В много ситуации, символичният аспект на ситуацията е много по-важен от самите думи и хората отговарят адекватно именно на тях. Занимаващите се с международни преговори трябва да разбират културните различия и да внимават да не предадат грешно послание. Религията определя културния възглед върху живота, неговия смисъл и значение. Ценностите са свързани с това кое е правилно и кое е за предпочитане.

Хофстеде определя ценностите като “широка тенденция да се предпочита определено състояние на нещата пред друго”. Отношението може да се дефинира като състояние на готовност или склонност на индивида да реагира по определен начин, определени от общите вярвания или норми на групата.
Естетиката включва изкуството, драмата, музиката, фолклорните традиции и архитектурата. Тези аспекти на обществото носят разбирането за красота и имат своето отражение в културата. Например цветовете имат различно значение за различните нации. В Европа, Сащ и много други държави свадбените рокли са бели, но в някои райони на Азия този цвят е символ на тъгата. Образованието също играе важна роля при преговорите. От преговарящите се изисква да имат както културни, така и специфични политически познания. Социалните взаимодействия определят ролята, която хората играят в обществото, тяхната власт и отговорност.
Преговорите са процес, при който най-малко две страни се опитват да достигнат споразумение по въпроси от общ интерес. Самият процес на преговори се състои от
•    възприятие,
•    предаване на информация и
•    реакция,
зависещи от факти (достоверни или не),
•    цели на преговарящите страни,
•    опит,
•    вярвания и
•    очаквания.
Става много сложно когато процеса на преговори се развива във международна среда. Тогава трябва да се вземат в предвид и специфичните културни особености.
------------------------------------------------

0043: Възгледи на политическите партии в България относно присъединяването ни към Европейския съюз.

2011-02-15T06:50:00.000-08:00

Преди 2007 г. големите политически партии у нас се обединяват в декларациите си за скорошно присъединяване на България към Европейския съюз.

Политиците от Съюза на демократичните сили (СДС) смятат, че у нас трябва да се осъществи мащабна образователна кампания. Такава кампания ще запознае гражданите с това, което ни очаква след влизането в Европейския съюз. Така различните групи ще могат да се подготвят за новите условия. Според СДС в процеса на присъединяване към ЕС трябва да вземат участие и гражданските организации, защото те имат опит при работа с различни общности и защита на граждански интереси на политическо ниво. Не държавата, а цялото общество влиза в обединена Европа, казват политиците от СДС. Ето защо гражданите трябва да бъдат ангажирани към проблемите на интеграцията не като външни наблюдатели, а като участници.

Политиците от Българската социалистическа партия (БСП) също споделят идеалите на обединена Европа. Те обаче изразяват известна загриженост, защото според някои техни анализатори,съществува опасност от преначертаване на границите на националните държави и образуване на нови държави на базата на етнически или религиозен признак. Според политиците от БСП трябва да се осъществи политическа, икономическа и културна интеграция, без обаче да се накърнява независимостта на отделните държави. Това би позволило да се преодолее неравенството в стандарта на живот между западните и източните части на Европа. БСП държи на това добрите отношения с Европейския съюз да не влизат в противоречие с контактите на страната ни с Русия.
Движението за права и свободи (ДПС) споделя принципите на либерализма. Политиците от ДПС смятат, че успехът на европейските политически институции се крепи на корените на стабилното гражданско общество. Ето защо те работят за разпространението у нас на успешни практики за преодоляване на проблеми на местно ниво. ДПС поставя акцент върху ценностите на толерантност, свобода на личността и върховенство на закона.
Националното движение Симеон Втори (НДСВ) В декларацията за основните ценности на Национално движение Симеон Втори се заявява, че партия се опира на идеалите, изповядвани от европейските народни партии. Декларира се поддържането на евро-атлантическата
ориентация на България и присъединяването към ЕС. Партията вижда в НАТО и Европейския съюз гаранти за сигурността на държавата. НДСВ се определя от нейните учредители като „консервативна, но не елитарна, либерална, но със силна социална ориентация, национална, но не националистическа“.
------------------------------------------------

0042: Справедливостта в «Държавата» на Платон е като тестото — както го омесиш…

2011-01-08T10:54:00.000-08:00

В «Държавата» на Платон се спори за това дали справедливостта е полезна за силния, или не. Както вече беше казано, тя е общочовешко понятие и не разделя хората на силни и слаби, а е равнозначна за всички. И все пак справедливостта може да бъде единствено от полза на силния, какъвто е управникът, например според участващите в диалога. В някои случаи несправедливостта може да се окаже полезна за управляващите. Например тогава, когато те водят делата си прикрито и търсят своята собствена изгода за сметка на управляваните. Такъв именно е и примерът, даден в произведението на Платон „Държавата”. Справедливостта получава различни измерения и се отразява по различен начин за употребяващите я. Справедливостта и несправедливостта са на пръв поглед две взаимноизключващи се понятия, но погледнато в по-широк аспект границата между тях е изключително тънка.

Това предизвиква продължителния и ожесточен спор между защитаващите различни позиции в диалога. В крайна сметка се оказва, че несправедливостта носи изгода и полза на този, който я употребява. А справедливостта – нещастие и неуспех. Днес живеем в друго време, но сякаш тази постоянна борба между добро и лошо, между справедливо и несправедливо продължава. Всъщност всеки човек определя къде ще постави границата, за да ги разграничи според ценностната си система. Едно е сигурно – трудно е да се запазиш човек и да бъдеш справедлив, след като ежедневно си свидетел на обратното. Често когато човек се сдобие с нещо, например с власт, той променя същността си и дори принципите си. Характерна за обществото и за хората като цяло, е неравностойното им положение. Едните са властващи, а другите подчинени. Първите властват, защото контролират нещо, което другите ценят. Властта трябва да се употребява разумно и справедливо, в противен случай тя се превръща в средство за постигане на нечии изгоди, което може да бъде отнесено към несправедливостта. Както е споменато и в самата книга, справедливостта е „нещо добро и похвално” макар и трудно за постигане. А несправедливостта е „лесна и приятна”, но срамна и противна на закона и властта. Тя се проявява като нещото, което съблазнява човека, като му носи лесни облаги, но пък го застрашава със срам, провал и безнравственост. Темата за справедливото и несправедливото не би могла да бъде изчерпана толкова лесно. Тя може да е тема на диалога, представен ни от Платон, но в никакъв случай не може да се стигне до нейното категорично изясняване. Това е така поради житейския опит на човека, поради непрестанното му търсене и желание да се убеждава в едно и да отрича друго. Знаменитият диалог на Платон „Държавата” дава да разберем, че спорейки и изслушвайки позицията на другия, човек по-лесно достига до истината. Разбира се, спорът е изкуство, което не всеки владее и умее да използва правилно. Платон представя проблеми и въпроси, които се оказва, че ни занимават и в днешно време и са също толкова значими и сега. Може би е от полза, четейки «Държавата», да се замислим и поразсъждаваме над някои основни проблеми на съществуването ни, позабравени в всекидневието.
------------------------------------------------

0038: Платон.

2010-12-20T09:55:00.000-08:00

Платон е древногръцки философ, ученик на Сократ. През 386 г. Той основава Академия в Атина, която минава през три етапа на развитие:
-ранна академия;
-средна академия;
-късна академия.
В нея учат всички крупни за времето си мислители. Един от тях е Аристотел, който учи там няколко години и остро критикува Платон като казва: ”Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа”. Платон е личен учител и на Александър Велики. Немския мислител Карл Ясперс твърди, че след Платон цялата философия е просто едно повторение на вече известни неща. Дори да не приемем тази теза, трябва да признаем, че с Платон започва съзнателната автобиография на философията и философите - именно в неговите диалози се открива преходът от натурфилософия (т. е. философия на природата) към метафизиката (обобщената теория за битието и устройството на света).

Фотоизточник: images.google

Още в древността към името му се прибавяло "божественият". Аристокъл (това е рожденото му име) се е родил през май-юни 428 г. преди Христа в Атина (според друга версия през 429 г. пр. Хр. на остров Егина). Неговият род е царски - родът на Кодридите стига по майчина линия до мъдреца Солон, а от него нататък - до морския бог Посейдон, чийто внук - старецът Нестор е герой от Илиада. По баща линията му стигала до последния атински цар, но сигурно и тя продължава някъде към боговете.
Платон създава философска система, която предизвиква дори естетическо наслаждение - тя е израз на интелектуално прозрение и чувство за хармония, благодарение на които е била създадена една удивително красива представа за света и неговото устройство, която в същото време представлява проникване в неговата същност. Тази представа обаче не е била разбирана адекватно и винаги ще може да бъде воден спор относно това, какви в действителност са били възгледите на самия Платон.
Платон е първият крупен философ, чийто съчинения са изцяло запазени. Те са 34, от които 23 са автентични, а останалите са преписвани. Тези съчинения се разграничават в 3 групи :
първата група-ранни съчинения под формата на диалози и в тях излага идейте на Сократ;
втората група-ракрива своите възгледи: ”Кратил”, ”Протагор”;
третата група-зрели съчинения, където излага политическите си възгледи: ”Пир”, ”Федон”, ”За душата”, ”За държавата”, ”За законите” и други.
Идеите на Платон:
- идеята за дуализма.
- идеята за безсмъртието на душата.
При Платон идеята стои в основата на отделните неща и служи за тяхното разбиране. Идеята е и цел на човешкото същество - човек трябва да се стреми да познае идеите, това е смисълът на живота му. Идеите му за философския дуализъм, учението за двата свята изхождат от съчинението „Метафизика”. Той тръгва от учението на Питагор за числото и стига до идеята като универсално битие, като същност. В основата на света за него са идеите. От тук Платон полага началото на обективния идеализъм, противопоставен на философския материализъм. Но и точно тук се крие контрастът в разбирането му за битието. Дори самият Платон критикува отделни свои възгледи. Това личи от схващанията на философа, свързани с душата преди да се всели в човешкото тяло. Душата на човека доброволно се е оковала в тялото, след смъртта тя се връща в света на идеите. Така смята Платон за безсмъртието на душата. Тялото ограничава душата. Той казва, че между двата свята все пак съществува нещо общо, че подражават идеите, стремят се кум истинския свят. Този дуализъм, който е основен в християнската религия се различава съществено, тъй като той не стига до идеята за сътворението на света от нищото, а достига до т.нар. пантеизъм, тъй като не се разглежда Бог и божественото. Умът е най-висшата форма на човешкото познание, той се определя като разум. Според Платон това е единственото 100%-во достоверно познание. До смъртта си човек не може да постигне абсолютна истина, когато настъпи смъртта, само тогава може да настъпи абсолютна истина, когато душата достигне до истинския свят, света на идеите. Ето защо за Платон числата играят междинна роля между света на идеите и света на материалните вещи. Истинският свят е света на идеите - те са вечни, абсолютни. Вторичният свят е видимия, преходния е света на материалните вещи. В него всичко е вечно.
Платоновата мисловна вселена е представена от множество диалози, които могат да бъдат разделени на няколко групи.
Първата група са схващанията на философа, свързани с душата преди да се всели в човешкото тяло.
Втората група от събрани произведения или диалози включва онези, с които обикновено се асоциира името на Платон и схващанията му - идеите му за учението. Тук влизат “Държавата”, “Федон”, “Федър”, “Пирът”, “Кратил”, “Менон”, “Хипий големият” и др.
Третата група диалози се отнася към зрялата му възраст, когато след дългогодишни странствания и драматични перипетии той се завръща в Атина и съэдава собствена философска школа – прочутата Академия. Тогава са написани шедьоврите на античната диалектика “Парменид” и “Софист”, преосмислящи учението за идеите.
От началото на 19 век до днес за диалога на Платон се мисли като за един вид форма, а за Платоновата философия – като за съдържание, изразявано или влагано в нея. Що се отнася до отношението помежду им, то се схваща по два начина.
Според първото схващане диалогът е "външна" форма, неутрално вместилище за философската мисъл на Платон независимо, дали тя се открива като система в диалозите, или самата система е била изразявана по друг начин (в устна беседа или писан трактат).
Според второто схващане диалогът е "вътрешна" форма, присъща за Платоновата диалектическа и дори апоретична философия, която не би могла да се изложи по друг начин освен диалогично. Съвременните поддръжници на втората теза смятат, че не само непосредственото събеседване между разговарящите, но и всички останали текстови звена на диалога, дори уводните и финалните описания на обстоятелствата на беседването, са адекватни средства за представянето на Платоновата философска мисъл.
Двете тези се редуват във времето като един вид "научна" мода. След интереса към "вътрешната" форма в раннния етап на съвременното Платознание (Шлайермахер) настъпва дълготраен превес на идеята за "външната" форма (до към 1920 г.). След това отново придобива сила първата идея, подкрепяна в последните десетилетия от ред изследвания на формалните прояви на Платоновия диалог.
------------------------------------------------

0037: Какво представлява Европейския съюз (ЕС)?

2010-12-18T00:07:00.000-08:00

Европейският съюз (ЕС) не е федерация като Съединените щати или като Русия. Нито пък е просто организация за сътрудничество между правителствата, като Организацията на Обединените нации. Фактически Европайския съюз е единствен по рода си. Той представлява уникална в световната история политическа система. Страните, които съставляват Европейския съюз (или страните-членки), споделят своя суверенитет, за да получат сила и световно политическо и икономическо влияние, каквито нито една от тях поотделно не би могла да има.

Фотоизточник: images.google

Цялото е по-голямо от сбора на отделните му части. Хората да са господари на глобализацията, а не жертви на националистически страсти, тоталитарни системи и войни. Споделянето на суверенитета на европейските народи означава на практика, че страните-членки делегират правата на някои от своите взимащи решения власти на европейските институции, които те са създали, така че решенията от общ интерес да могат да се взимат демократично на европейско ниво.
Според Римския договор (1957) общността на Европейските народи има за задача, чрез създаването на общ пазар, на икономически и валутен съюз и посредством осъществяването на обща политика или дейности, да насърчава в рамките на Общността хармонично, балансирано и устойчиво развитие на стопанските дейности, високо равнище на заетост и социална закрила, равенство между мъжете и жените, устойчив и неинфлационен растеж, висока степен на конкурентноспособност и сближаване на икономическите показатели, високо равнище на защита и усъвършенстване на качеството на околната среда, повишаване на жизнения стандарт и на качеството на живот и икономическо и социално сближаване и солидарност между държавите-членки.
------------------------------------------------

0036: Тоталитаризъм.

2010-12-12T11:00:00.000-08:00

Тоталитаризмът е политически режим, властвал в много държави през вековната световна история и широко разпространен през миналия век. Нашите баби и дядовци са били съвременници на една такава диктатура. Тези идеологии оказват огромно влияние върху съвременния живот и начин на мислене. Ако ги познаваме добре, знаем грешките, които са правили, то днес бихме могли да избегнем повторението им и да намерим по-добри начини за управление и съответно по-добър живот.
И така, нека започнем с дефиниране на понятието тоталитаризъм. Във философския речник той е определен по следния начин: “Политически режим, при който има сливане на държавата с единствената легитимна партия и всеобщо господство в обществото на дадена утопична идеология; характеризира се с ликвидиране на основните конституционни и граждански свободи и на демократичния плурализъм; бива налаган чрез терор, преследване на опозицията и на всяко свободомислие.”

Фотоизточник: images.google

Може се допълни още - толериране на дейности, които реално не са в интерес на държавата, потискане и контрол над бизнеса, творчески сдружения, църквите и политическите партии. Средствата за задържане на властта са тайна полиция (милиция), пропаганда, разпространявана чрез медиите, които също са контролирани 100% от държавата, култ към лидера, регулиране и ограничение на свободните дискусии и критиката, една-единствена партия, масово подчинение и терор. Понякога правителства, които са били класифицирани като тоталитарни, в действителност нямат характеристиките на една тоталитарна държава. Може да не са толкова монолитни, колкото изглежда, ако обединяват няколко групи като армията, политическите лидери и индустриалците, които се конкурират за властта. В този смисъл тези режими могат да проявяват плурализъм чрез съчетанието на няколко групи в политическия процес.
Терминът тоталитаризъм, използван от италианския философ Джовани Джентиле, е популяризиран през 20-ти век от италианските фашисти. Оригиналното значение на думата, описано от Мусолини и Джентиле, е общество, в което една основната идеология има влияние, ако не власт, над гражданите. Според тях благодарение на модерните технологии като радиото и печатарската машина, които държавата може и би използвала за разпространяване на идеологията си, повечето модерни държави ще се превърнат в тоталитарни. Докато първоначално терминът се свързва със “всеобхватна, тотална държава”, етикетът се използва за редица режими и политически ситуации в критичен смисъл на думата. През Студената война, терминът отново се разпространява. Смятало се, че нацисткият и сталинисткият режими са напълно нова форма на правителства, а не подновена версия на старите деспотизми. Харизмата идва от техните идеологии, които предоставят на народа прост, успокояващ отговор на въпросите за миналото, настоящето и бъдещето. За марксизма цялата история е история на класовата борба, а за нацизма цялата история е история на расовата борба. Веднъж възприета от народа, тази предпоставка оправдава всички действия на режима, като се позовава на Закона на историята или Природата. Политолозите Карл Фридрих и Збигнев Брежински са тези, които разпространяват употребата на термина тоталитаризъм в университетската социология и професионалните изследвания, давайки му значение на парадигма за Съветския съюз под управлението на Йосиф Сталин, както и за фашистките режими. Такива режими се коренят в хаоса, последвал началото на първата световна война, когато усъвършенстването на оръжията и комуникациите позволява на тоталитарните движения да затвърдят властта си в Италия, Германия и Русия. Това са трите страни, чиито имена са станали емблематични, когато се говори за тоталитаризъм. Затова е добре по-късно да проследим историята и особеностите на политическия режим на всяка от тях.
------------------------------------------------

0033: Европейски съюз.

2010-12-01T10:52:00.000-08:00

Европейският съюз е много повече от конфедерация на страни, но не е и федерация. Европейският съюз представлява уникална за световната история политическа система, която еволюира непрекъснато през последните пет десетилетия и е основана на серия от договори

Фотоизточник: images.google

- от подписаните в Париж и Рим през 50-те години на миналия век, до договорите от Маастрихт, Амстердам и Ница през 90-те години. Въз основа на тези договори страните-членки на Съюза делегират част от своя национален суверенитет на общите европейски институции, които представляват не само националните интереси, но и общия колективен интерес.
Същите договори лежат в основата на т. нар. “основно” или “първично” европейско право. Над тях е надградено огромно по обем “вторично” право, което в своята цялост директно касае живота на всеки гражданин на Европейския съюз. Това вторично право съдържа в себе си главно нормативни актове, като регламенти, директиви и препоръки с различна степен на императивност и задължителност.
Европейското право, както и общите политики на ЕС, е резултат от решенията, взимани от трите главни европейски институции: Съвет на Европейския съюз – представлява страните-членки; Европейски парламент – представлява гражданите; Европейска комисия – политически независим орган, който защитава колективния (европейски) интерес. Този своеобразен институционален “триъгълник” на властта може да функционира само в случай, че и трите институции работят заедно и в тясна координация на базата на сложна система за взимане на решения, която варира в различните случаи.
------------------------------------------------

0032: Търновска конституция на България.

2010-11-30T23:12:00.000-08:00

Идеите за българска Конституция и парламент, за изборност и представителност на народа възникват още преди възобновяването на българската държава през 1878 г., под влияние на европейската мисъл и практика. Практически израз на част от тези идеи срещаме при свикването, работата и решенията на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. (приемането на Устава на Българската екзархия), и в дейността на българското национално революционно движение (БРЦК), поставило си за цел освобождението и създаването на самостоятелна българска държава. Събранието в Оборище на 14 април ст. с. 1876 г., взело историческото решение за обявяване на Априлското въстание, с право се счита за предшественик на българското Народно събрание и на парламентаризма в България. Също преди Освобождението, българската общественост издига и идеята за конституционно управление. В "Политическа програма" на БЦБО (бившия БРЦК), изработена на "Български народен събор" в края на 1876 г. и изпратена на Цариградската посланическа конференция, като се подчертава, че трябва да се възобнови българската държава, изрично се казва: "Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо по една Конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа." В следващите два члена се доуточнява "За всичките клонове на управлението ще се съставят особени закони по духа на устава и съобразно с нуждите на народа", "всичките иностранни народности, размесени между българския народ, ще се радват с него на същите политически и граждански правдини". Това остава не само традиция, но влиза и като демократически принцип в политическия живот на следосвобожденска България.
Учредителното народно събрание във Велико Търново (10 февруари 1879 - 16 април 1879 г.) поставя началото на парламентарния живот в освободена България. То е свикано въз основа на чл. 4 на Берлинския договор, като в него участват 229 депутати (100 - по избор - 1 на 10 000 жители, а останалите - по право, назначени по длъжност и представители на дружества и организации).

Фотоизточник: images.google

Вместо предписания от Берлинския конгрес Органически устав, народните представители в Учредителното събрание изработват Търновската конституция и я подписват единодушно на 16 април 1879 г. Тя се състои от 169 члена, подредени в 22 глави. Българското княжество се определя като "монархия наследствена и конституционна, с народно представителство", като Народното събрание се дели на Велико и Обикновено. Приет е и принципът за разделение на властите - изпълнителна, законодателна и съдебна, както и защита на гражданските свободи, неприкосновеното право на собственост, свобода на личността, равенство пред законите, правото на сдружаване, отричане на съсловните права и робството и пр. В кратък период - от 1879 до Съединението 1885 г., в създадената от Берлинския конгрес Източна Румелия с център Пловдив, в сила влиза и действа Органически устав. Той е изработен от специална комисия с представители на Великите сили и Османската империя. Уставът предвижда строго разделение на властите, като начело на законодателната власт се поставя областното събрание. В него влизат по право 7 религиозни водачи, 10 назначени от главния управител на областта представители и 36 избираеми депутати. Постоянен комитет от 10 човека осъществява координацията между областния управител и законодателната власт в лицето на областното събрание.Търновската конституция е основен закон на България от 1879 до 1947 г., като на два пъти - 15 май 1893 и 11 юли 1911 г. е претърпяла изменения и на два пъти е спирана от действие - по време на Режима на пълномощията (1 юли 1881 - 6 септември 1883 г.) и по време на Деветнадесетомайския режим (1934 г.).
------------------------------------------------

0030: Република Косово.

2010-11-25T02:20:00.000-08:00

През 1947 година, след въвеждането на комунистическия режим, се приема новата Конституция на Югославия. Според нея правата на сръбските автономни области се изравняват с тези на републиките.

Единствено към Сърбия са включени двете автономни области - Косово и Метохия и Войводина. Географското пространство между тях е наречено “тясна Сърбия”. Автономните области имат право на представители в Съюза на югославските комунисти /СЮК/, в СФРЮ, както и на равен глас с другите 6 републики от федерацията – Хърватска, Словения, Черна гора, Сърбия, Босна и Херцеговина и Македония.

На 5 юли 1990 година албанските депутати в Скупщината на Косово провъзгласяват областта за “Република Косово”. След тази дата пропастта между албанци и сърби нараства още повече. През септември 1990 година, след падането на комунистическия режим, Сърбия приема нова Конституция, с която премахва автономиите на областите Косово и Войводина и прекратява дейността на техните законодателни органи. Двете досегашни автономни области вече нямат самостоятелност, а влизат в състава на Сърбия. Тези решения на официален Белград обаче не спират исканията за независимост на косовските албанци. През 1992 година непризнатата от Белград “Република Косово” избира свой президент – Ибрахим Ругова. Личността на Ругова се превръща в разпознаваемата от косовските албанци фигура, която е способна да реализира заветната им цел – независима република Косово, която да има обозрима бъдеще в ЕС и НАТО.

Масовите убийства през 1998 година по-късно ще бъдат окачествени като етническо прочистване и основна причина за бомбардировките на НАТО над Югославия. В началото на 1998 година Милошевич изпраща свои войски в Косово, чиято основна задача е да се преборят с Армията за освобождение на Косово /АОК/. Организацията се бори за независимостта на провинцията. Сблъсъците между сръбската армия и АОК са ожесточени и причиняват смъртта на хиляди цивилни косовски сърби и албанци, много от тях напускат провинцията и се заселват в съседни балкански държави. В края на 1998 година НАТО отправя предупреждение към Милошевич – да премахне своите войски или страната ще бъде бомбардирана. Следват тежки преговори между официалния представител на САЩ за Балканите Ричард Холбрук и президента Милошевич. Те обаче завършват без успех и бомбардировките на НАТО стават факт на 24 март 1999 година. Военните удари продължават 78 дни, след което в Косово се установява мисия на ООН – /United Nation Mission in Kosovo – UNMIK/ ЮНМИК, която трябва да помогне на провинцията при изграждането на демократични и работещи институции.
На 17 ноември 2001 година се провеждат първите парламентарни избори в Косово, отворени са общо 17 000 избирателни урни, охранявани от 38 хиляди войници на КФОР. 120-членият парламент избира на 4 март 2002 година за президент Ибрахим Ругова.

Във виенския дворец Хофбург на 14 октомври 2003 година започват преговори между сръбските представители и лидерите на косовските албанци. Това е първата среща между Белград и Прищина след края на войната в Косово през 1999 година. Австрийският канцлер Волфган Шусел открива преговорите, в които участват ООН, ЕС, в лицето на върховния комисар по външна политика Хавиер Солана, генералния секретар на НАТО Джордж Робъртсън, както и представители на Международната контактна група за бивша Югославия, в която влизат външните министри на САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Италия и Германия.
Преговорите обаче завършват без успех. Стига се само до определяне на ясни стандарти за Косово, които областта трябва да изпълни преди да започнат преговори за окончателния статут. Документът “Стандарти за Косово” е план изготвен и представен в Прищина от Хари Холкери, тогавашен ръководител на временната администрация на ООН в Косово – ЮНМИК. Стандартите включват функциониращи демократични институции, върховенство на закона, свобода на придвижване, защита на малцинствата и завръщане на бежанците, насърчаване на икономическото развитие, право на собственост, диалог между Прищина и Белград и изграждане на местна структура за защита на цивилното население в лицето на Корпус за защита на Косово /КЗК/.
Така влиза в сила моделът “nation-building”, който предвижда изграждане на правителство, съставено от чужди чиновници. Въпреки опитите за постигане на сигурност и диалог в сръбската провинция напрежението ескалира през март 2004 година в района на Косовска Митровица. Сблъсъците от 17 и 18 март преобръщат ситуацията в Косово.

На 7 октомври 2005 година генералният секретар на ООН Кофи Анан препоръчва в специално писмо до Съвета за сигурност преговорите за статута на провинцията да започнат. Препоръката е на базата на доклад на норвежкия дипломат Кай Ейде за напредъка на областта. В него той проследява как официална Прищина е изпълнила нормите, определени от международната общност в документа “Стандарти за Косово”. На 24 октомври 2005 година СС на ООН разглежда на специално заседание в Ню Йорк въпроса за бъдещия статут на сръбската област Косово.

Фотоизточник: images.google

На 2 ноември 2005 година във Вашингтон се провежда среща на международната контактна група за Косово, председателствана от заместник-държавния секретар на САЩ по политическите въпроси Никълъс Бърнс. Тя не постига споразумение за начина на водене на преговорите, но затова пък изготвя списък от 10 основни принципа за определяне статута на Косово. Те включват:

1. Статутът трябва напълно да бъде в съответствие с международните стандарти, човешките права, демокрацията, международните закони, което ще допринесе за сигурността в региона.

2. Статутът трябва да бъде в съответствие с европейските ценности и стандарти и да допринесе за постигането на европейска перспектива за Косово.

3. Статутът трябва да осигури реална мултиетничност в Косово, а процесът трябва да осигури механизми и гаранции за прилагането на човешките права, правата на малцинствата, бежанците и разселените лица.

4. Статутът трябва да позволи на всички общности в Косово да имат свои представители в правителството на всички нива.

5. Статутът трябва да включи специални гаранции за защита на културното и духовно наследство.

6. Статутът трябва да укрепи регионалната сигурност и да се гарантира, че Косово няма да се върне на ситуацията от преди 1999 година.

7. Статутът трябва да гарантира сигурността в Косово, така че областта да не представлява военна опасност за съседите.

8. Статутът ще развие механизмите за укрепване на правовия ред, борбата против организираната престъпност, поддържането на многоетническия характер на полицията и съдебната система.

9. Статутът ще направи възможно Косово да се развие икономически и политически и да сътрудничи с международните финансови институции.

10. В областта е необходимо международно присъствие, цивилно и военно, още известно време.

Преговорите стартират през февруари 2006 година и разглеждат въпроса за децентрализацията. Те се водят на определени етапи, като на всеки кръг се обсъжда конкретна тема, по която и двете страни имат известни различия и спорове. Диалогът се води между сръбски и албански преговорен екип с посредническата роля на австрийския дипломат Алберт Роан, заместник на пратеника на ООН Марти Ахтисаари.
------------------------------------------------

0029: Възникване и реализиране на идеята за обединена Европа - Европейски съюз.

2010-11-22T22:15:00.000-08:00

В съкровищницата от легенди и сказания на всеки народ неизменно присъства и притчата за крехката пръчка, която всеки може да счупи и за снопа от клонки, който не може да бъде прекършен. Такава притча има и Европа. Тя се нарича “европейска идея” или идеята за единна Европа без граници. Тя съпътства историята на стария континент от Средновековието до нашата съвременност. Тя е ангажирала умовете на хора като Жан-Жак Русо, Виктор Юго, Астрид Бриан и цяла поредица други, чиито имена трудно могат да бъдат изброени. За такава Европа мечтаеха пацифистите от двадесетте години на нашето столетие, разсъждавайки може би наивно, но логично - войните се водят за граници, ако се премахнат границите, завинаги ще бъдат изкоренени войните. В тежки за континента периоди европейската идея неизменно се е възраждала с надеждата, че именно тя ще даде отговор на всички предизвикателства. В годините на икономическа разруха след края на Втората световна война, на демографска катастрофа и драстичното разделение на Европа, когато метафората “желязната завеса” и съвсем истинската Берлинска стена се превърнаха в символи на цяла епоха, европейската идея се възроди за пореден път, а солидарността стана ключова дума.

Фотоизточник: images.google

    Това разделение не позволи на Европа да изгради единен икономически организъм и да гарантира просперитет за всички.”Европите” станаха две, всяка от които пое по свой път. В така наречения Източен блок обединителните процеси се насочваха и изпълваха със съдържание чрез двустранни договори, чрез създадения през 1949 г. Съвет за икономическа взаимопомощ /СИВ/ и възникналата във военно-политическата сфера през 1955 г. Организация на Варшавския договор. След 1989 г. с развитието на демократичните процеси в страните от Централна и Източна Европа тези две организации престанаха да съществуват.
    Европейската интеграция е дело на държавите от Западна Европа и тя има друга динамика, друго съдържание и друга философия.
    Интересен е фактът, че няма общоприета дефиниция за понятието интеграция. Известно е, че то е взаимствано от точните науки и при свободно тълкуване означава взаимно проникване.
    Само четири години след Втората световна война те като, че ли изпробваха всички познати форми на сътрудничество в икономическата, политическата и военната сфера. През 1948 г. осъществяването на Програмата за възстановяване на след военна Европа, известна като плана “Маршал”, доведе до създаването на Европейската организация за икономическо сътрудничество /ЕОИС/, която съществува и до днес, но от 1961 г. се нарича Организация за икономическо сътрудничество и развитие /ОИСР/. Пак през 1948 г. в Брюксел е подписан Договор за икономическо, социално и културно сътрудничество и съвместна отбрана. Така възникна Западният съюз, който от 1954 г. се нарича Западноевропейски съюз/ЗЕС/. На 04.04.1949 г. се полагат основите на тясното взаймодействие във военно-политическата област между САЩ, Канада и Западна Европа в рамките на Организацията на Северноатлантическия договор/НАТО/. На 05.05.1949 г. се създава съвета на Европа-политическа междудържавна организация, предназначена да обединява усилията за утвърждаване на демокрацията, основните права и свободи на човека и да насочва сътрудничеството в хуманитарните сфери.
    И така Европа върви към своето бъдеще стъпка по стъпка, и България заема своето място в европейското семейство.
------------------------------------------------

0028: Партология - наука за политическите партии.

2010-11-18T10:18:00.000-08:00

Преди началото на ХХ век политическите партии са тема, по която политолозите рядко дискутират. За разлика от другите институции на политическата система, към проблема за партиите проявяват повишен интерес юристи, историци и социолози. Сега добре организирания политически живот се олицетворява с принципа на междупартийната конкуренция.

Фотоизточник: images.google

В държави, в които не съществуват благоприятни условия и конкуриращи се политически алтернативи, легитимирането на политическите партии изисква време. Изследването на този процес е решаващ момент в развитието на масовите демокрации в Европа. Идеите за политическите партии са обединени в самостоятелна наука наречена партология.
------------------------------------------------

0027: Модел на съвременната държава.

2010-11-12T00:42:00.000-08:00

Според съвременните науки за държавата и правото, държавата е политическа общност с определено държавно- политическо устройство и система от органи за управление, която притежава вътрешен и външен суверенитет . Тя е основна институция на политическата система на човешкото общество. Чрез държавни органи / институции/ и контролни органи/най- общо казано/,държавата осъществява управлението на обществото и на обществените отношения.
Основните функции на държавата са вътрешни – насочени към населението в пределите на територията, определена от държавните граници, и външни, свързани с отношенията между народите и другите държави.
Държавата не е съпътствала всички исторически етапи от развитието на обществото – тя възниква на определено историческо ниво, в резултат на общественото разделение на труда, появата на частната собственост и на класите.
Държавата, чрез инструментариума на държавните органи и чрез правото / като сбор от правила за задължително поведение, скрепени с държавната принуда/ провежда една или друга обща политика за развитието на обществените отношения.
От дълбока древност до наши дни човечеството не спира да търси формата на най- доброто държавно устройство.

Фотоизточник: images.google

Създаден в началото на ІV век преди Христа, Платоновият модел на „идеалната държава” може да бъде открит /в една или друга степен/ в управлението на гръцкия полис Спарта, в утопичното общество на несъществуващия остров на Томас Мор и в съвременните опити на Маркс, Ленин или Хитлер да създадат „съвършенни държави устройства”.
В основата почти винаги е била идеята за социалната справедливост, за равенството на човека, независимо от етнически произход, пол, религия, професия и политическа принадлежност. Търси се такъв държавен механизъм – система от органи и правила за управление, който да способства за създаване на равни условия за развитие на човешкия индивид, при гарантиране на неговите неотменими права за живот, труд, сигурност, достойнство.
Тези принципи са залегнали в почти всички основни закони/конституции/ на съвременните държави.
Независимо от вида на държавно устройство – монархия или република, спазването на принципите на хуманизма и зачитането на човешките права с най- висша ценност – човешкия живот, е белег на съвременната държавност.
Всяка държава създава единна система от политически отношения и нституции, чрез които се осигурява управлението на обществото.
Все по –развиващия се демократизъм /от гръцки –демос, народ-народовластие/ включи в системата на политическите отношения и неправителствените организации- доброволни сдружения на граждани или на юридически лица с идеална цел, които си поставят за цел за развиват и подпомагат управлението в демократична насока.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0026: Математика на политическия процес.

2010-11-05T05:10:00.000-07:00

Политическият процес има четири етапа.
1) Анализ на структурата на обществото.
2) Генезис на политическия процес.
3) Внасяне чрез държавната власт на ред в обществото. През този етап възникват политическите партии.
4) Въздействие и отражение на политическия процес върху взаимоотношенията между социалните групи и обществото.

Фотоизточник: images.google

Политическия процес се характеризира със:
1)Рационалност.
2)Динамика – взаимодействие между участниците политическия процес.
3)Цикличност – едно политическо решение води до друго.
4)Многообразие на формите на политическата дейност.
5)Индикативност(показателност) – дава се информация за различните политически режими.
Фази или етапи в политическия процес.
1)Идентифициране и поставяне на проблема.
2)Подготовка за решаването на проблема.
3)Вземане на решението.
4)Действия по изпълнение на политическото решение.
5)Политически изводи и равносметка.
6)Евентуална поява на нов проблем.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0025: Пазарна политика на Балканите.

2010-11-04T00:24:00.000-07:00

Сегментирането на международния пазар е една от основните политически функции на международния маркетинг и по-конректно на маркетинг управлението на държавата и на отделната фирма с висока степен на интернационализация на стопанската й дейност. Основополагащата роля на сегментирането и последващо го бизнес позициониране произтича двуаспектно. От една страна стои сложността на изследване и “разработване” на международния пазар (международното маркетинг обкръжение), а от друга “мостовата” роля на сегментирането в теорията и практиката на маркетинга въобще, по отношение на маркетинг инструментариума от една страна и канализирането му в политически и в маркетинг стратегия/и, съобразени с конкретиката на даден пазар.

Фотоизточник: images.google

Има цяла поредица от подходящи стратегии за навлизане на един международен пазар, какъвто е регионалният балкански сегмент, който е част от европейския. Изграждането на регионален пазар може да се разглежда като последователен и предвидим политически процес, като се наблеге върху предпоставките и проблемите пред евентуалната реализация на една идея за, примерно, балканска зона за свободна търговия. В тази връзка е добре да се анализират факторите на политическата и на маркетинговата среда на Балканите, възможните варианти за сегментиране на новоразвиващия се пазар (какъвто е балканския) и за евентуалното позициониране на продукцията на стопанските субекти в страните от региона. По-детайлно може да се изследвана спецификата на маркетинг-микса вече съобразно с конкретните особености на балканския регион.

Пазарът на балканските страни е в процес на формиране и спада към групата на нововъзникващите пазари. Те са силно рискови и сложни поради неяснотата около техните мащаби, перспективност и политика. Клиентите са недостатъчно идентифицирани от гледна точка на специфичното им търсене, което затруднява навлизането и утвърждаването там на стопанските субекти.

През последните години е налице политически и по-малко икономически интерес към активизиране на търговско-икономическите контакти на Балканите. Международната общност се опитва да ни наложи идеята за регионално сътрудничество в рамките на балканска зона за свободна търговия и на различни съвместни проекти. Но също и новите реалности в съвременните условия принуждават балканските държави да променят радикално регионалната си политика. Налага ни се да отчитаме и да се съобразяваме с все по-динамично променящата се политическа и пазарна конюнктура в света.
Разбира се, балканските народи имат склонност към прояви на нацинализъм. Освен това отделни държави (Словения, Хърватска, Румъния) периодично правят опити да се дистанцират от района, независимо и въпреки географската и историческата си принадлежност към него. Що се отнася до българската политическа позиция по въпроса, тя също е непостоянна и противоречива. България продължава да се “люшка” между европейското си бъдеще и балканското си настояще, без да ги съчетава оптимално и най-вече в свой интерес.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0024: Има ли власт извън обществото?

2010-10-30T23:33:00.000-07:00

Невъзможно е да се упражнява власт и да се управлява едно общество, ако не е създадена динамична и системно действаща комуникация между държавните органи и гражданите. Но ако няма такава комукация, това не е общество. Следователно властта е присъща само в обществото, а извън него може да се определи като стихийно бедствие.
Без добре информирани и активни членове на обществото държавните ръководители, както на централно, така и на областно и общинско равнище не само трудно могат да осъществяват връзка с избирателите си, но и губят реалната оценка за потребностите и интересите на хората.
Всяка програма на областно или общинско равнище би била обречена на провал, ако обществото не бъде подробно информирано за целите и начините на нейното осъществяване.

Фотоизточник: images.google

В съвременното общество най-значима за личността асоциация е нейната свързаност с условната власт. Завладяващата личност печели подчинение по пътя на убеждението - култивирайки вяра, „упражнявайки лидерство". Сред най-спорните въпроси на нашето време, а и на всички времена е въпросът, кои специфични аспекти на личността й спечелват достъп до условната власт".
От значение могат да бъдат умствените способности, прецизността, остроумието, чаровността, привидната честност, чувството за хумор, импозантността, както и способността да изразяваш мисълта си убедително, красноречиво, настойчиво, с други думи, завладяващо.
Политикът, чието основно умение е да се отъждествява с избирателите си, за разлика от онзи, който умее да убеждава и да повелява, е смятан за демагог. Поведението му се описва като представление за тълпата. Тази пренебрежителна забележка правилно анализира отношението му към властта: личността му притежава видими, но и действителни качества, които биха могли да бъдат източник на власт.
Въпреки това не бива изцяло да се пренебрегва индивида, който приспособява възгледите си към очакванията на тълпата, нито пък личността като източник на власт. Обикновено става дума за своеобразен договор. Въпросният лидер, притежаващ необходимите личностни черти и качества, признава волята на съответните избиратели и се идентифицира с нея. И точно защото постъпва така, избирателите му са съгласни да приемат неговата воля по някои въпроси. Така наречените му последователи чуват от него неща, в които те или вярват по силата на вече полученото идейно въздействие, или са убедени, че е в техен интерес да вярват. Те на свой ред приемат начина, по който той изразява техните възгледи, и са съгласни с видоизмененото им представяне, особено когато става дума за това, как да им се придаде практически ефект.
Когато една личност се обединява с привържениците си, неизбежно възниква структура. Политикът се сдобива с нещо, което се нарича организация, или ако структурата изглежда особено стабилна - машина. Убедителният профсъюзен лидер постига здрав съюз, способният бизнесмен - едно добре управлявано предприятие, религиозният лидер - църква и паство. Личността неизменно търси подкрепата на организацията. Тя търси начин да подсили своята власт и като купува подчинение.
Истинска власт притежава онзи, който в рамките на тази сделка е в състояние да извоюва благосклонен прием на свои значими възгледи.
Особеностите на личността, както и обстоятелствата могат да засилят податливостта към възприемане и осмисляне на поднесената информация. Доколко тя ще въздейства върху формиране на мнението на отделния индивид, зависи от редица фактори.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0023: Същност на политическата система.

2010-10-27T02:42:00.000-07:00

По своята същност политическата система представлява основната подсистема на социалната система. Самото понятие „политическа система” позволява политиката да се разглежда от нейната структурна и функционална страна.
Първият опит да се приложи системният подход към политиката е направен от Дейвид Истън през 1953 г. Той разглежда политическия живот като сложна система от процеси, при която определени импулси, идващи от цоциалната среда (inputs), се трансформират в съответни решения и действия на изхода на системата (outputs), свързани с разпределянето на обществените блага и ценности. Според Истън политическата система, подобно на другите социални системи, притежава способността да реагира на средата, в която функционира, като създава структури и механизми за приспособяване към настъпващите промени в нея. Гейбриел Алмънд прави по – цялостен опит да дефинира категорията „политическа система”.

Фотоизточник: images.google

Политическата система се състои от три основни компонента (ядра), които по своята същност представляват подсистеми в рамките на политическата система и са взаимно свързани. Първият компонент е политическа култура, представляваща съвкупност от ценности и норми на поведение на гражданското общество, състоящо се от отделни социални групи с различни политически интереси. Другият главен компонент на политическата система са т.н. институции посредници, които играят ролята на междинно звено между гражданското общество и държавната система. Организираща функция имат политическите партии,групите на интереса, различни социални и политически движения, които пренасят политическите интереси към основното ядро на политическата система – държавните институции, от които именно излиза продуктът (output) на политическия процес във вид на решения и действия.
Под влиянието на три основни фактора (начина на упражняване на властта; процеса на формиране на държавната воля; степента на участие на обществото в политическия процес) в политологическата наука се типологизират политическите системи на авторитарно-тоталитарни и демократически. В рамките на тези политически системи се установяват различни политически режими.
Според френският автор Квермон съществуват четири главни компонента, характеризиращи политическите режими, а именно – принципа на легитимността, структурата на институциите, системата на политическите партии и формата и ролята на държавата. Безспорно политическите режими предопределят динамиката на политическата система, на нейните основни институции и звена и оказват съществено влияние върху целия обществен живот.
В рамките на тоталитарно – авторитарните политически системи могат да се разграничат няколко политически режими в зависимост от структурата на институциите, мястото на политическите партии и лидери в управлението. Но все пак най – ярките белези на този вид политически режими са сливането на монополната партия с държавата, вождизмът, силна централизация на властта в партийния елит, политическа диктатура и терор и т.н. Най – радикалният тип от тези политически режими е тоталитарният, ярко изразен в Германия в годините на хитлеристкото господство – 1933 – 1945 г. Той се отличава от фашисткият режим на Бенито Мусолини, установен в Италия в периода 1924 – 1945 г. До средата на 70 –те години на XX век подобни режими са установени в Испания и Португалия.
Специфичен тип тоталитарен режим е и комунистическия, който също има няколко разновидности – от най – крайния – т.н. сталинистки тип до „по – меки”, установени през 60 –те и 70 – те години в Източна Европа. Специфично явление е и режима на „перестройката”, установен в СССР след 1984 г. при управлението на Михаил Горбачов.
Демократичната политическа система, подобно на авторитарно – тоталитарната също се проявява в различни режими. Сред тях се открояват класическите демократични режими, възникнали в Древна Елада (т.н. етатистки режими),които се характеризират с липса на формирано гражданско общество и ярка доминация на държавното начало.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0022: «Държавата» и възгледите на Платон за двата свята.

2010-10-21T22:20:00.000-07:00

Платон говори за двата свята в един от диалозите си, в своето произведение „Държавата”, седма книга. Там той представя двата свята, на светлината и на тъмнината.
Света на тъмнината, философът, описва като пещера в която от малки хората живеят там, оковани във вериги, така че да не могат да се движат. Зад тях той поставя огън, огряващ цялата пещера, а също и стена стояща между „затворниците” и огъня. Има и хора носещи статуи, дървени животни и други различни вещи. Някой от тези хора говорят, а други Платон е оставил да мълчат.

Фотоизточник: images.google

По този начин, за окованите хора остава да виждат само сенки, на стената намираща се пред тях, и да чуват звуци, от говоренето, които ще отдават на сенките, тъй като за тях това е единственото нещо, което виждат и единственото нещо което смятат за истинско.
Вторият свят на светлината, за Платон, е този който се намира, извън пещерата.
Говорейки за двата свята, Платон едновременно с това прави опит за реакцията на един от хората от пещерата, местейки го от едния в другия свят.
По-точно той твърди, че ако на един от „пещерните хора” му се махнат оковите, когато той се размърда, дори и в минимална степен, ще изпита болка. Да така е, та нали и ние ако стоим дълго време неподвижно се схващаме и когато дойде времето да се размърдаме ни боли, а представете си какво изпитва човек стоял цял живот на едно място.
Но Платон не спира с опита си до тук, той обръща този човек срещу светлината на огъня и както се досещате - очите започват да го болят от светлината. Всеки е изпотвал това усещане, когато нощем се наложи да стане от леглото и да пусне осветлението. Но болката на човека от пещерата е многократно по-голяма.
След това Платон изкарва този човек извън пещерата или по-точно го праща в света на светлината.
Както вече се досещате, той отново ще изпита болка от светлината, но по-голяма, тъй като тази светлина вече не е на огъня, а на нещо по-голямо, светлината на Слънцето.
Според философът, на него ще му е нужно много време за да може да свикне с тази светлина, и е логично, че това време ще е много по-дълго от времето, което му е било нужно да свикне със светлината на огъня.
Подлагайки го на всички тези изпитания, Платон отново го връща в пещерата. И сега вече му е нужно обратното - отново време за да свикне този път с тъмнината, но разликата тук е, че човека няма да изпитва болка.
Но ако този човек отново бъде изпратен по пътя, който преди малко описахме, дали той ще се съгласи и дали не би направил всичко, само и само да си остане в пещерата, където няма болка, независимо че там е мрак...
Тези два свята освен като светлина и тъмнина, можем да разгледаме и по друг начин. Като, например, светове на незнанието и на познанието или на чистият ум, защото докато е в пещерата човека счита за истинско само сенките, които вижда, което е напълно нормално (това е незнанието), а излизайки от този свят, вижда на кого всъщност принадлежат сенките, и когато отново се сблъска с тях, той ще знае чий са (това е познанието).
Поради това, тези два свята можем да наречем светове на неистината и истината... или световете на мъртвите и на живите. Защото описвайки ги така, Платон, се доближава много до представата за царството на Хадес или света на мъртвите, където са само сенките и тъмнина, и до света на живите или горният свят, този където сме ние и където е светлината на Слънцето.
Ето такава е философията на Платон за двата свята, които могат да бъдат разглеждани по безброй много начина и които за всеки човек винаги ще са различни...
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0021: Сходства между тоталитарните държави от началото на 20-ти век.

2010-10-17T06:07:00.000-07:00

Всички тоталитарни държави от периода между двете световни войни имат редица сходства помежду си - помпозните обещания за демокрация, равенство и свобода, при които един човек управлява еднолично милиони. Дучето, Фюрерът и Сталин си приличат най-вече по факта, че и тримата знаят как да увлекат масите, чрез имагинерни и недостижими програми да спечелят доверието на хората и след това безмилостно да го потъпчат и удавят в кръв. Това са все личности, които историята няма да забрави. Личности които не зачитат нищо освен собствената си воля. Личности - могъщи за своето време, но изяждани от страхове вътре в самите себе си. Диктаторите от това време изграждат един нереален свят пред хората, изстрадали Първата Световна Война (1915-1919 г.) и Световната Икономическа Криза (1929-1932 г.) и нищо чудно, че хората са им повярвали, вслушали са се в тях и са поели протегнатата ръка в един толкова тежък момент. За съжаление те не са знаели колко измамна е тази ръка и до какви още по-ужасни събития ще доведат новите режими.
Приликите между тоталиталните режимите установени в Германия, Италия и Русия са много. Първата основна прилика е едноличното управление установено от лидерите на партиите, наложили режим на диктатура в трите страни. Друга основна прилика е, че навсякъде е ясно очертана границата между обещанията преди идването на власт и тяхното неизпълнение след завземането на властта. Важно е да се отбележи и еднаквостта в методите за увличане на народа – пропагандата, контрола над свободното слово (радиото и печата), контрола над младежта с въвличането й в младежки организации, с цел създаване на любов към диктатора още в ранно детство.
Разбира се има и значителни разлики между фашизма, нацизма и Сталинизма, но основата е една за всички тоталитарни доктрини. Докато германците сами избират Хитлер за райхсканцлер, в Италия и Русия нещата не се развиват по същия демократичен (макар и малко пресилено) начин. Изборите от май 1921 г. са провал за фашистите. Така Мусолини се принуждава да организира в Неапол фашистки конгрес, който организира поход към Рим. Кралят, в желанието си да избегне кръвопролитие, се отказва да обяви обсадно положение и се обръща към Мусолини да оглави ново правителство – това става през 1922 г. В Русия Сталин също узурпира властта, макар и по не толкова открит начин. Даже се изтъкват различни легенди, че уж Ленин изрично е записал в завещанието си, Сталин не трябва да бъде допуснат до властта. Но тази власт е донесена също с оръжие и революция (събития, които днес наричаме терористични). Чрез вътрешно партийни интриги Сталин успява да се домогне до висшия партиен пост и да вземе властта в свои ръце, след което нищо не може да го спре да поеме пълен контрол над СССР. Има разбира се и много други разлики между тези три тоталитарни режима, но те са детайли в сравнение с основното, а именно идеята за тоталната власт на Лидера. Защото тоталитаризмът е термин, възникнал след Първата световна война, точно за да опише формата на държавно устройство, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти на политическия, социалния и интелектуалния живот на нацията. Тоталитарните режими се отличават от авторитарните именно по всеобхватността и тоталността на контрола върху публичния и частния живот, който осъществяват.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0020: Либерализъм в политиката.

2010-10-11T11:13:00.000-07:00

Либерализмът заедно с консерватизма оказват огромно влияние върху културния и ценностния облик на няколко столетия. И двете доктрини търсят отговора на въпроса: "Как трябва да се управлява обществото?". Различните подходи към отговора на този въпрос обуславят изработването на различни модели на демократично устройство. Тяхното изясняване е един от аспекщтите за изучаване на модерната цивилизация.
Либерализмът се утвърждава като водещо направление в политическата и правна мисъл през първата половина на ХІХ век. Негови най-ярки представитери са Б. Констан, Дж. Бентам, Джон Ст. Мил и редица други. Те обосновават либералните права и свободи преди всичко с личната свобода, неприкосновеността на личността, свободата на частната собственост и конкуренцията, икономическите принципи на свободната търговия, ненамеса на държавата в икономиката.
Политическият либерализъм акцентира на политическата свобода и разделението на властите като гаранция срещу злоупотребата с властта и "деспотизма на мнозинството и общественото мнение".
Политическият либерализъм почива на корените на индивидуализма и го развива през призмата на правата и свободите на личността. Либерализмът е една твърде плуралистична политическа система, която не би могла да се разглежда едностранчиво или идеологизирано. Неговите отличителни белези могат да се търсят в няколко посоки:

•    Приоритета на ценностите, аргументиращи принципите на свободната изява на личността в обществото;
•    Вярата в конструктивните способности на човека, превръщайки свободата в ценна не само за него , но и за другите;
•    Поддържане на такива институции и система на властта, които да гарантират правото на подобна изява и да черпят ресурси за своето развитие и стабилност от нея

Тези общи признаци биха могли да се конкретизират от социокултурна гледна точка, съществуват няколко признака за типологизация на либерализма:

•    Национален признак - френски, британски, испански - очертава националните различия в доктрината.
•    Личностен признак - либерализъм на Лок, Мил, Гладстон, Липман.
•    Континентален признак - европейски и американски, В Европа индивидуализма израства в люлката на колективизма, той коригира неговите грешки, а в Америка индивидуализва е водещ, а колективизмът е коригиращата величина.
•    Според политическото поведение на партиите - мрежа от ценности.
-    Свобода на мисълта, съвестта и изявата.
-    Политическа свобода, разработвана в контекста на съвременната суверенна държава.
-    Икономически рамки на свободата.
-    Идеала за национална свобода.

Либералите още от периодана своето оформяне като политически субекти изявяват следните устойчиви качества:

-    Не са конформисти по отношение на религията, в огромната си чест са атеисти.
-    Скептици са по отношение на традиционната власт, като го заменят с авторитета на разума и истината.
-    Подчертават особенната ценност за социалното развитие на надличносттия политически контрол.
-    Стремят се да решат проблемите по метода на убеждението и консенсуса.
-    Техният начин на мислене е характерен за науката и експеримента.

Като извод може да се изведе твърдението, че основа на либералната идеология е оптимистичната вяра в човека и неговия разум. Затова най-важното за обществото според нея е да се осигури индивидуалната свобода във всички нейни аспекти. либералите се обявяват не само за икономическа независимост чрез свободен пазар, но и за духовна свобода, която осигурява на индивида възможност за избор.

“Либерализмът обхваща външната сфера на

съзнанието и изисква свобода на съвестта

в най-широк смисъл, свобода на

мисълта и чуствата. Абсолютна свобода!”

Джон Ст. Мил

----------------------------------------------------------
Източници :
1.    "Увод в политологията", Стоян Манолов, Любомир Георгиев, Изд. "Дъга 700", София 1991 г.
2.    "Политология", проф. Георги Янков, Изд. "Стопанство", София, 1997 г.
3.    "Политологичната мисъл от древността до наши дни", антология, проф. Георги Янков, Изд. "Стопанство", София,1997 г.
------------------------------------------------

0019: Същност и особености на тоталитаризма.

2010-10-03T22:58:00.000-07:00

В политиката думата тоталитаризъм идва от латински език и означава “цялостен”, “всеобщ”, “всеобхватен”. Това е форма на диктатура, при която управляващите се стремят да установят и установяват абсолютен контрол над всички области на обществения живот и даже върху частния живот на тези, които са управлявани. В тоталитарната политическа система съществува монополно положение на управляващата партия, която се сраства с държавата. На партията-държава са подчинени сателитни обществени организации. Най-често се утвърждава и еднолична власт на политическия вожд, към когото е изграден култ.
    За тоталитаризма като политическа система е характерно неспазването на правата и свободите на гражданите. Характеризира се още със сливане на трите власти (законодателна, изпълнителна, съдебна) в една система, пряко подчинена на водача. Главното средство за налагане на управлението и премахване на политическите противоречия е терорът.
    Като форма на държавно управление тоталитаризмът се заражда след Първата световна война. Той е резултат на слабостта на политическите партии като изразители на со-циални интереси и ценности.
    Непосредствено след Първата световна война се зараждат основните разновидности на тоталитарното управление: комунизъм, фашизъм, националсоциализъм. Приложението им в някои от големите държави в света (Германия, Италия, Русия, по-късно Китай) ги превръща в радикална политическа алтернатива на демокрацията.
    Според някои изследователи, основните елементи на тоталитаризма са: монопол на една партия върху цялата политическа сфера; идеология, на която монополната партия придава абсолютна сила и превръща в официална истина на държавата; направление, от страна на държавата, на средствата за масова комуникация за разпространението на тази “истина”; по-голяма част от икономическите и професионални дейности стават подчинени на държавата и в известен смисъл част от нея; всяка една човешка дейност е подчинена на господстващата идеология; полицейски и идеологически терор.
    Хана Аренд, единствената жена класик в политическата наука, определя следните черти на тоталитарните режими: сливане на държавната власт с монополната партия; силно изразен вождизъм и култ към личността на вожда; тотална централизация на властта в партийния елит; политическа диктатура и терор; идеологически монизъм и диктат.
    Основният стълб, върху който се гради господството на тоталитарните режими е тоталитарната партия. По своето предназначение, функции, идеология и цели тоталитарната партия е институция, насочена към унищожаване на демокрацията, машина за постигане и осъществяване на политическата диктатура на водачите й.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0018: Политически системи през 20-ти век.

2010-09-29T07:59:00.000-07:00

Двадесетият век отпрати в историята либералната система и даде на света три "модерни" политически системи - демокрацията, тоталитаризмът и авторитаризмът. Сложните и динамични политически отношения между тях продължиха няколко десетилетия преди светът да дочака и края на комунистическите режими, който маркира, поне в границите на европейския континент, пълния и окончателен триумф на демокрацията.
Впрочем тезата, че демокрацията е продукт именно на XX век, може би ще смути мнозина. По силата на добрия стар навик те продължават да твърдят, че като политическа система демокрацията в света е много стара, или че поне с буржоазните революции в Англия (XVII век) и Франция (XVIII век) и с Гражданската воина в САЩ в тези страни се утвърждава именно демократичната политическа система.

Фотоизточник: images.google

До началото на 20-те години на XX век обаче демокрация в днешния, модерния смисъл на това понятие няма никъде. "Демокрацията - твърди Аренд Лийпхарт - е рядко и съвременно явление. През XIX век не може да се открие нито едно демократично управление. Едва в първото десетилетие на XX век бяха установени напълно демократични режими в две държави, Австралия и Нова Зеландия. " (Lijphart, Aл. Las democracies contemporaneаs. Barcelona, 1987, p. 51.)
С други думи, дори и там, където се предполага, че съществува демокрация, до началото на XX век обикновено става дума за "междинната" либерална политическа система (Подчертавам, че става въпрос не за историческата еволюция на демократичните форми, датиращи от Антична Гърция, а за съвременните демократични системи). Като всяка междинна система обаче тя не е стабилна. И от тази гледна точка "голямата криза" от 1919-1921 г. (след "голямата война" от 1914-1918 г.) е, поне в политоложки аспект, най-вече криза на либералната система.
Онези страни, които успяват да преодолеят тази криза "градивно", еволюират към някои от съвременните "модели" на парламентарната демокрация. Това са държавите, в които формирането на гражданското общество повече или no-малко вече е завършило, а неизбежно съпътстващите този процес демократични наченки са се превърнали в солидна основа за бъдещите демократични традиции. Най-убедителните примери са Великобритания, Франция и САЩ, които стават и "родоначалниците" на трите основни съвременни "модели" на демокрация.
В останалите държави се настанява някоя от разновидностите на недемокрацията. Така е в Италия след обединението й (1870 г.) и "ерата на Джолити" (1900-1914 г.) Така е в Русия след либерализацията, започнала с реформата от 1861 г. и засилена след събитията от 1905-1907 година. Така е в Германия след революцията от 1848 г. и обединението й. В тази посока еволюират политическите системи и в редица други страни, предимно в Централна и Източна Европа.
Както се вижда, това са все държави, които по принцип са "закъснели " в историческото си развитие и поради това или късно поемат по пътя към самостоятелното си съществуване, или пък не успяват бързо да излязат от "междинната "либерална система и да тръгнат към демокрацията. Италия, Германия и Съветска Русия достигат до тоталитаризъм. Останалите "засядат" някъде в авторитаризма.
Тези са двата недемократични "субекта", които, наред с демокрацията, определят или диктуват съдбите на европейските нации в продължение на над седем десетилетия след Първата световна война (Най-общо казано либералната политическа система е по-близо до демокрацията, отколкото до недемокрацията, и от тази гледна точка тя може да бъде окачествена и като “преддемокрация”. Проблемът обаче при нея е, че “обратната връзка” между управляващите и управляваните е прекалено слаба, поради което липсва основното условие за дълголетието на един политически режим: стабилността на “договора” между тях. При това положение е значително по-лесно неговото нарушаване, независимо от коя страна, със съответните промени в самия характер на режима.)
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0017: Регионална политика.

2010-09-25T09:15:00.000-07:00

Една от формите за провеждане на държавно регулиране на стопанството е регионалната политика, която представлява „специфична сфера на дейност по управление на социално – икономическо и политическо развитие в регионален аспект, отразявайки както връзката на държавата с отделните региони така и връзката между самите региони.
Регионалната политика се свързва с прилагането на социално – икономическа политика на държавата в отделните териториални единици, търси се намаляване на някои диспропорции, решаване на социални, икономически и екологични проблеми.

Фотоизточник: images.google

Изучаването и разбирането на регионалната политика има два аспекта:
Образователен аспект - издигането на едно по-високо равнище на преподаване и формирането на географски знания за страните, в задълбочаването на териториалния анализ на стопанството в развитите индустриални страни, страните в преход и развиващите се страни.
Практико-приложен аспект се състои в извличането на положителен чуждестранен опит и прилагането му в нашата страна.
Началото на прилагането на регионалните програми се поставя през 30-те години на миналия век, когато в САЩ се разработва успешно програма за развитието на река Тенеси. При правилно изработена комбинация от производства и отрасли в тази територия се постига успешно регионално развитие. По- късно регионалната политика се насочва към развитие на по-слабо развити територии, усвояване на природни ресурси и изграждане на мощни производствени комплекси.
В регионалната политика на Канада, например, ударението е поставено главно към усвояването на слабо заселените с население северни територии.
В западно европейските страни усилията са насочени към относително по-слабо развитите територии - например, южните части на Италия, пограничните територии на Франция, източните части на Обединена Германия и др. Важни през последните десетилетия в икономическо отношение региони западат и се превръщат в „депресивни” - такива са например: северния район на Англия, департаментите Норд и Па дьо Коле във Франция и др.
Не на последно място, основна задача на регионалната политика е „разтоварването” на пренатоварените метрополитенски територии като Парижкия район, Рамстаг в Нидерландия, Рур в Германия и др.
През първите години регионалната политика в тези страни се изразява главно в отпускането на нуждаещи се територии.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0016: Ценности и принципи заложени в идеята за електронно правителство

2010-09-20T04:57:00.000-07:00

Публичната администрация чрез т.н. електронно правителство трябва да споделя опеределена политика и принципи, за да бъде в служба на обществото. Това са политиката на демокрация, законност и високата ефективност и ефикасност. Функционирането, управлението, организацията и начина на работа на публичната администрация са ключов фактор на демокрацията, блгаденствието и икономическия растеж на обществото.

Фотоизточник: images.google

Нейните услуги трябва да бъдат реализирани така, че да допринасят максимална полза за гражданите фирмите и общините, неправителствените организации и всички останали структури на гражданското общество.
   Публичната администрация трябва да постави гражданите в центъра на своето внимание, да бъде винаги достъпна и отзивчива. Предлаганите услуги и процедури трябва да бъдат прозрачни като гражданите имат възможност да изразяват мнения и да водят пълноправен диалог. На хората със специални нужди и увреждания трябва да се предостави равен достъп до публичната информация и услуги.
   Нарастващите изисквания към публичната администрация налагат използването на методичен, систематичен подход и дългасрочно стратегиеско планиране на необходимите мерки за оценяване, адаптиране и подобряване на качеството на услугите.
    От основополагащото значение за качественото изпълнение на задълженията на публичната администрация към гражданското общество са следните морални и социално-психологически качества:
➢    Способност да се реализират политическите решения по стриктен, безпристрастен и коректен, изцяло съобразен със закона начин и прилагайки творчески подход;
➢    Солидни познания в областта, добри комуникативни умения, точна преценка и етичен подход;
➢    Способност да създават при общуването атмосфера на разбиране, уважение и доверие, подпомагаща решаването на евентуално възникналите конфликти;
   Важен принцин при управнието на публичната администрация е оценка на цялостното изпълнение на поставените от правителството и парламента цели, което включва формулиране на изпълними цели, мониторинг и контрол на изпълнението, проследяване на ефекта от предприетите действия. За постигане на ефикасност могат да допринесат следните практики:
➢    Сравняване с най-добрите постижения и заимстване на положителния опит;
➢    Сътрудничество с други министерства, агенции и останалите структури на гражданското общество;
➢    Привличане на млади,високо квалифицирани специалисти за работа в публичната администрация;
➢    Създаване на благоприятна работна среда, коята насърчава креативността на служителите;
➢    Проучване и съобразяване с мнението на гражданите за публичните услуги;
   В последните години сме свидетели на бурно развитие на информационните, комуникационните и управленски технологии. Широкото използване на web – базирани информационни системи и изграждането на web-sites може в значителна степен да допринесе за изпълнениетоп на горните принципи.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0015: Социалистическият експеримент до какво доведе?

2010-09-16T01:01:00.000-07:00

Страните от бившия социалистически експеримент започнаха своя преход към пазарна икономика в началото на 90 – те години на миналия век. Това което те наследиха от комунистическия режим се състоеше в големи външни и вътрешни дългове; централизирано ръководено стопанство – а оттам и никаква конкурентно способност; липса на каквито и да било пазарни механизми; липса на фискални и финансово – кредитни институции, които да заемат средства на прохождащите частни икономически структури.

Фотоизточник: images.google

Освен това наследство, населението на страните от Централна и Източна Европа беше връхлетяно от икономически явления, непознати до момента – инфлация и безработица. Освен че бяха свързани с финансови разходи, тези явления бяха причина и за остри социални и обществени проблеми. Повишаването нивото на цените и намаляването на заетостта доведоха до неравномерно преразпределение на паричната маса, намаляване на покупателната способност, остро снижаване на доходите на населението. В крайна сметка се стигна и до промяна в начина на живот на голяма маса от бившите социалистически труженици.
Разбира се, самия преход не може да се разглежда изцяло в негативна светлина – той имаше и има и своята положителна страна. Либерализирането на пазара стимулира икономическата активност на индивидите, реституцията доведе до неочаквани приходи на част от населението, освобождаването на граничния режим позволи на желаещите да пътуват, учат и работят извън страните си.
Като цяло, обаче в началото - до средата на 90-те години на 20 век, страните от Централна и Източна Европа бяха обхванати от различни по обхват и размер икономически кризи. В България този проблем бе изразен особено дълбоко, инфлацията стигна четири цифрени числа, а безработицата продължава да е бич за икономиката и населението. От друга страна, в повечето от останалите страни от Централна и Източна Европа, според статистическите данни и изследвания тези явления минаха по – гладко и без драстични проявления.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0014: Екологична политика за опазване на околната среда.

2010-09-14T01:32:00.000-07:00

Екологичната политика има за основен свой предмет проблемите на околната среда и нейното опазване, които са жизнено важни, защото от тях зависи по-нататъшната съдба на всеки един от нас като представител на човешкия вид. Налице са голям брой екологични проблеми в глобален мащаб. За тяхното овладяване е необходимо да се положи основата на по-рационална политика в областта на опазването на околната среда във всяка държава. Екологичната политика има две големи цели – икономически и социални. Икономическите са насочени към опазването, подобряването и възпроизводството на природата. Социалните са насочени към запазването на природата като жизнена среда за днешното и бъдещото население на Земята.

Фотоизточник: images.google

Тези две цели са взаимно свързани, затова екологичната политика би била ефективна, ако се прилага на базата на единен научен икономически анализ, за да може да се създаде ефективен план за действие в областта на опазването на околната среда.
-    Екологичната политика на една държава се формира върху няколко основни принципа:
-    природоползването и природоопазването са важно стратегическо направление на единната научно-техническа и социално-икономическа политика на държавата;
-    опазването и възпроизводството на околната среда е дългосрочна стратегия, която се допълва и обогатява в съответствие с изменящите се политически, икономически, социални и др. условия;
-    опазването и възпроизводството на околната среда определят комплексния характер на екологичната политика: характерът и равнището на научно-техническата революция превръщат екологичните проблеми в технологични;
-    управлението на природоползването и природоопазването непрекъснато се усъвършенства: създават се държавни и обществени органи и организации за регулиране на дейността в тази област и тяхното функциониране се основава на съвременни мониторингови и информационни системи;
-    отделя се голямо внимание на екологичната култура и мисленето на хората.
-    Тези принципи са в основата и на екологичната политика на ЕС. Тя е насочена към запазване равновесието между природните и обществените системи, да намали риска от катаклизми, водещи до регионални и глобални екологични катастрофи.
-    През последното десетилетие на XX век две големи промени трансформират икономиките и начините на живот в света. Това естествено се отнася и за Европа.
-    Едната промяна е глобализацията. След като икономиките навсякъде все повече зависят една от друга, "глобалната икономика" беше родена. Другата промяна е технологичната революция – появата на Интернет и на нови информационни и комуникационни технологии.
-    Технологичната революция се ражда в Съединените щати и от нея главно се облагодетелства американската икономика. Правейки бизнес в Интернет, американските компании стават много по-ефективни и продуктивни. Между 1995 и 2001 година икономиката на Щатите расте средно с 3.6% годишно, изпреварвайки значително тази на Европа с нейния годишен прираст от 2.4%. В Европа брутният вътрешен продукт на глава от населението е само 69% от равнището му в Съединените щати, а производителността на труда е 78% от тази в Америка.
-    Към 2000 година лидерите на Европейския съюз бяха съвсем наясно, че икономиката на Европейския съюз се нуждае от модернизация, за бъде конкурентноспособна на американската и на другите могъщи световни играчи.
-    Днешната технологична революция радикално променя живота в индустриалния свят, включително в Европа. С това тя създава нови предизвикателства, които надскачат националните граници. Нациите самостоятелно не могат ефективно да се справят с въпросите на устойчивото развитие, миграцията или необходимостта от социална солидарност. Политиката на национално ниво не може да осигури икономически растеж, нито пък отделните правителства могат да намерят етичен отговор на световния прогрес в хуманитаристиката. Замърсяването на океаните от пробити петролни танкери или рискът от ядрен инцидент като Чернобилския изискват колективни превантивни мерки за опазване на "общото европейско благосъстояние" и за запазването му за бъдещите поколения.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0013: Социална политика в обществото.

2010-09-08T04:59:00.000-07:00

Социалната политика е вид политика включва широк кръг управленски въздействия в обществото с цел справедливо задоволяване на разностранните индивидуални и колективни потребности на хората. Освен мотивиращо значение социалната политика има и стабилизиращ роля. При неблагоприятни ситуации, например икономическа криза, война, граждански размирици или природни бедствия, социалната политика продобива предимно защитни функции.
Знанията по проблемите на социалната политика имат както теоритично значение, така и практическо – приложна насоченост.

Фотоизточник: images.google

Може да се приеме, че те дават положителен принос в следните три основни направления:
1. Подобряване на индивидуалния и колективния начин на живот на хората.
2. Регулация на взаимовръзката между социалната политика и общественото развитие, при което все повече се налага разбирането, че социалната политика не е само следствие, но е и предпоставка за обществените процеси.
3. Повишаване ефективността на политическия избор. В демократичните общества органите на властта се формират чрез свободнни избори, на които политическите партии и кандидатите се състезават за доверието на избирателите.
Най – общо социалната политика може да се определи като изучаване на елементите и процесите в социалната сфера. Особено място тук заемат социалните връзки, чрез които се реализират социалната политика. Социалните връзки имат своите пространствени, икономически, политически и други изменения, които са важни индикатори за социалната политика. Основните форми на проявление на социалните връзки са действието и взаимо¬действието, отношението и зависимостта. За нуждите на анализа те могат да бъдат обобщени в непрекъсната скала от следния вид: на¬чало - абсолютен консенсус, и край - абсолютен конфликт.
Носители на социалните връзки са социалните структури, които формират релации от вида "индивид - колектив" или "колек¬тив - колектив". Колективните социални структури са твърде разно¬образни. Като примери могат да се посочат различните видове групи от хора, семействата и домакинствата, териториалните общности, социалните слоеве и класи, кастите и дори глобалното общество.
Предметният обхват на социалната политика мо¬же да бъде систематизиран по следния начин:
- Базисни проблеми - демографски процеси, права на човека, начин на живот, социални аспекти на икономичес¬ката дестабилизация, доходи и потребление, държавно въздействие върху социалните процеси, социални отговорности на бизнеса, глобализация и евроинтеграция в контекста на социалната политика, социални конфликти и контрол.
- Секторни проблеми - социални аспекти на регионалистиката и урбанистиката, образованието и квалификацията, културата и изкуството, здравеопазването, отдиха и туризма, физкултурата и спорта, административното обслужване, неправителствените орга¬низации, социалната патология.
- Социално осигуряване - система на държавното обществе¬но осигуряване, различните видове обезщетения, пенсионно дело, здравно осигуряване, осигуряване при безработица, социални грижи, фирмено социално осигуряване.
Същността на предметния обхват на социалната политика показва, че тя е интердисциплинарна област на знанието. В зависимост от конкретната ситуация тя може да се подразделя на такива дисциплини, като икономика, регионалистика, политология, социология и т. н. Това предопределя и връзките на дис¬циплината с други обществени науки, сред които основни са: обща тео¬рия на икономиката, основи на управлението, основи на правото, демография, управление на човешките ресурси, организация и управление на отраслите от социално – културната сфера и др.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0012: Власт ли бе, да я опишеш?

2010-09-03T20:41:00.000-07:00

Властта е отношение, макар че в естествените езици говорим за притежаване и натрупване на власт, за равенството или неравенството в разпределението на власт на личности или групи, като че ли тя е някаква вещ, която може да се притежава, или е свойство на личността или групата.
От край време думата власт е сред малкото слова, които са често използвани, на пръв поглед без особена необходимост да се осмислят.

Фотоизточник: images.google

Свързана с господството и славата, властта е повод за върховната библейска възхвала на Бога и до ден днешен милиони хора всекидневно я отправят с молитвите си. Бертран Ръсел стига до идеята, че властта наред със славата си остават висшият стремеж на човечеството и най-голямото му възнаграждение.
Малко са онези, които при разговор не споменават властта. За президенти и премиер-министри се говори, че я притежават или не в необходимите размери. За други политици се смята, че увеличават властта си или я губят. За корпорации или профсъюзи се споделя, че са могъщи, а за могъществото на мултинационалните корпорации, че често дори е опасно.
Без съмнение повечето от хората наистина знаят това – но само до някъде. Дори Макс Вебер, немски социолог и политолог (1864 - 1920), дълбоко увлечен от сложността на темата, се задоволява с едно определение, близко до всекидневното: властта е “възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди.”
Това почти сигурно е общото схващане: някой или някаква група налага своята воля, цел или цели на други, включително и на онези, които не са съгласни или са враждебно настроени. Следователно колкото по-голяма е способността да се наложи подобна воля и да се постигне съответната цел, толкова по-голяма е властта. Тъкмо защото понятието власт има такова, съответстващо на здравия разум значение, то се използва толкова често и с толкова малка на пръв поглед потребност от тълкуване.
Почти във всички случаи на използване на понятието остава незасегнат крайно интересният въпрос за това, как се налага волята, как се постига принудителното подчиняване на другите. За тази цел трябва да обясним инструментите за упражняване на власт и източниците на правото тя да бъде упражнявана. Самите те по между си са свързани по сложен начин. В определени случаи използването на властта зависи от нейната прикритост – от неосъзнатото покорство на подчиняващите се. А и в съвременните индустриални общества бързо се променят както инструментите за подчиняване, така и източниците на възможността едни хора да се подчиняват на волята на други. Извлечено от опита на миналото, много от онова, което се знаеше за практиката на властта, днес е остаряло или постепенно остарява.
Въпреки всичко, както отбелязва Адолф Берл, въпросът за властта не е отвлечен или изотеричен. Никой не би трябвало да пристъпва към него с чувство, че това е тайна, в която могат да проникнат само просветените. Всички изводи за властта могат да се проверят в съпоставки с общоприетите наблюдения и некомплицирания здрав разум. Но така или иначе ще ни е от полза да имаме предвид основните аргументи на властта, да ги направим с ясното съзнание за същностния характер или анатомията на властта.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0011: Развитие на европейското сътрудничество в областта на социалната политика.

2010-08-31T06:52:00.000-07:00

Европейската социална политика играе важна роля в изграждането на икономическата сила на Европейския съюз чрез развитието на уникален социален модел, който доказа своята гъвкавост и динамичност при реагирането на бързите промени в икономиката и обществото на Европа през последните десетилетия. В миналото социалната политика е дала възможност на Европейския съюз да управлява структурната промяна, като същевременно негативните социални последици са били свеждани до минимум.

Фотоизточник: images.google

Усъвършенстването на европейския социален модел и инвестирането в хората е важно за съхраняването на европейските социални ценности на солидарност и справедливост при същевременно подобрение на икономическите достижения.
   Интегрираната социална политика на страните от Европейския съюз води началото си още от сключването на ДЕИО (Договор за създаване на европейската икономическа общност) през 1957 г. едновременно с реализацията на целите в този договор възниква проблемът за социалния дъмпинг и елиминирането на възможността отделни държави да се конкурират чрез понижаване на цената на труда и намаляване на социалните осигуровки за защита на работниците. Това е причина интеграцията на социалната сфера да придобие специфичен приоритет толкова рано. За реализация на съвместните цели и задачи в социалната сфера през 1961 г. е създаден ЕСФ (Европейски социален фонд), а социалните измерения на икономическото сближаване придобиват все по-голямо значение. В приетата през 1974 г. програма за социални действия вече са дефинирани социалните аспекти на икономическия растеж. Той се определя не като цел, а като средство за социално развитие и повишаване на жизнения стандарт. През 1989 г. е приета Европейската социална харта, в която се регламентират правото на свободно придвижване, справедливото трудово възнаграждение, условията на живот и труд, социалната защита, колективното трудово договаряне, равното третиране на мъжете и жените, защитата на децата, възрастните и инвалидите. В резултат от предприетите мерки по изпълнение на хартата от Комисията Общността значително разшири сферата на социалната политика и тя премина на наднационално ниво.
   С регламентираните в ДЕО (Договор за създаване на Европейската общност) права за свободно движение на хора, стоки и капитали в рамките на Общността се слага и началото на едно ново сътрудничество в социалната сфера. През 1993 г. е приет протокол за прилагане на европейската социална харта, с който гарантират ефективното упражняване на основните човешки права в социалната сфера. Предприети са действия за координиране на националните системи за социално осигуряване с цел лицата сменящи местоработата си в друга страна членка на Общността да акумулират осигурителните си права и най-вече направените осигурителни вноски. През 1993-94 г. Комисията подготвя Зелена и Бяла книга на за европейската социална политика, които стават основа при формулирането на целите, приоритетите и конкретните задачи в тази област на евроинтеграцията.
   В Амстердамския договор се създават конкретни ангажименти в сферата на интегрирания трудов пазар, които остават отворени за ратификация от страните членки. Като цели на социалната политика на Съюза са поставени смекчаването на различията в националните програми, повишаване на заетостта, подобряване на условията на труд, усъвършенстване на професионалното образование, подпомагане на реинтеграцията в обществото на лица загубили работата си и т.н.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0009: Социална политика на прехода

2010-08-26T11:30:00.000-07:00

При политиката на трансформацията от командна към фирмено - пазарно ориентирана икономика източноевропейските общества преминават през състояния на различни проблеми - рязък спад на производството, безработица, висока престъпност, корупция, галопираща и хипер инфлация, емиграционни проблеми. Но нито хората, нито институциите в тези общества имаха предварителни знания и умения за справяне с рисковете на прехода.
За разлика от пост-комунистическите държави, развитите западни демократични общества имат изградени мрежи за подпомагане на индивидите и групите в преодоляването на социалните рискове. Такива програми в бившите социалистически общества, обаче нямаше. Това доведе до сложни последици и изключително тежки проблеми в социално отношение.
Защитата на социалните права има разнообразни икономически и политически измерения, които рефлектират в националната социална политика на отделните страни. Тази политика се определя от конкретния идеен и институционален контекст. Но въпреки многообразието в историческите условия, социалната политика навсякъде може да бъде определена като солидарност и намеса на обществото в помощ на индивидите за удовлетворяване на техни потребности.
Тази сложна зависимост ”индивид-общество-държава” се нуждае от непрекъснато обновяване на механизмите на социална сигурност, социално подпомагане, социална защита. Актуализирането на тези механизми съдейства за усъвършенстване на инструментите на социалната политика и за подобряване на резултатите от тяхното прилагане – и като резултат повишаване на националният просперитет и благополучие. Това е особено необходимо за страни с трансформиращи се институции и икономики, в които радикалните промени във всички области на дейност силно накърняват социалните права на хората.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0006: Политически хазарт (анализ)

2010-08-22T00:05:00.000-07:00

Както е известно, политиката не е точна наука. В човешкото битие има събития, които при многократно реализиране на комплекс от условия могат да се сбъднат, а могат и да не се сбъднат. Такива събития са несигурни, като за тях съществува възможност да се случат или да не се случат.
    Примери с подобни събития могат да се дадат в много аспекти: например: например при хвърлянето на една монета тя може да падне върху лицевата, а може и върху гербовата страна. Интуитивно е ясно, че при многократно хвърляне на монетата най-често около 1/2 от всички хвърляния ще имат за резултат падане върху лицевата страна.
    С всяко случайно събитие (в същност в теорията на вероятностите събитията са само случайни) е свързана определена количествена характеристика, която лежи в основата на понятието за вероятност за сбъдване на това събитие.
    Понятието вероятност е една идеализация на приложното понятие за честота, с която се явява едно събитие.
------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

Платон и „Държавата”

2010-08-17T01:46:00.000-07:00

„Люлката на демокрацията” и съвременната политика е Древна Гърция от класическата епоха. В нея за пръв път са определени ясно отношенията между държавата и гражданите, основани на закона, като с това са положени основите на всички съвременни политически системи.

Фотоизточник: images.google

Изграждането и запазването на силна централизирана държава се оказва основна и изключително важна тема за ораторите и философите от древността.
Терминът „политика” е от старогръцки произход. Един от знаменитите диалози на Платон е озаглавен „Държавата”. Тази книга ни дава основание да смятаме, че още през древността от политическата митология започва да израства учението за политиката като висш хуманен израз на изкуството да се управлява държавата.
Както вече споменахме произведението на Платон е под формата на диалог. Това дава възможност на читателя да погледне и да се запознае с проблемите на държавата от различни гледни точки. Така той си изгражда собствена позиция, без да му бъде налагана такава и да му бъде поднесена наготово.
Засягат се различни теми, касаещи държавата, като тези за справедливостта, парите, богатството. Всички тези понятия не могат да бъдат определени едностранно. Справедливостта се доближава до истината или с други думи това е нещото, което човек си е заслужил и което е продиктувано от неговите собствени постъпки.
Справедливостта се обвързва с добротата и се смята, че добрите са справедливи и не беха могли да постъплат несправедливо. Достигането до изводи в произведението на Платон минава през множество гледни точки, мнения и спорове. Читателят се намира в една постоянно сменяща се ситуация и така в течение на този диалог и в богатата и разнообразна гама от становища той може да открие или да затвърди своето собствено схващане за общочовешки теми, каквато е тази за справедливостта. Както вече бе споменато тя е отдаване всекиму заслуженото. Но справедливостта е добродетел и за добрия човек не е неприсъщо да отмъщава нито на приятелите си, нито на враговете си.
--------------------------------------------------------------
© Амиштаг, 2010 All rights reserved!

0002: Политическа власт

2010-08-11T21:20:00.000-07:00

За да се обясни спецификата на политическата власт, първо трябва да се изясни значението на самото понятие “власт” и да се направят необходимите разграничения между него и сходните му социални явления. Като начало ще направим разграничение между властта и влиянието.
Влиянието е насочено към психиката, към съзнанието на човека. При неговото упражняване се разчита на внушението, на словесната сила, на символите, на логиката и на доброволното съгласие. Влиящият печели съзнанието и лоялността на субекта, неговия начин на мислене, убедеността му. В това се крие огромното значение на влиянието в наше време.
Властта има определена близост с влиянието, но разликите между двете явления са съществени и се изразяват в това, че влиянието може да е целенасочено или непреднамерено, докато властта се упражнява само целенасочено и при влиянието поведението и решението на повлияния винаги са негов съзнателен и предпочитан избор, докато при властта е възможно този избор да не е предпочитан.Разновидност на влиянието е манипулацията. Тя е завоалирана комуникация, при която има скриване на истинските мотиви на упражняващия влиянието. Манипулацията е винаги в интерес на упражняващия я.
Друга съществена разлика трябва да направим между власт и сила(принуда,насилие).
Един от най-разпространените, но неправилни подходи е властта да се отъждествява със силата. Според този подход за обяснение на властта, да се упражнява власт, означава да се прилага сила. В тесния смисъл на думата под “сила” се разбира употребата на средства за въздействие върху човешкото тяло, най-разпространените сред които са пушката, бичът и ключалката. В по-широк смисъл под “сила” се разбира не просто намаляването, а елиминирането на възможностите за действие на една личност, група или класа.
Принудата е ограничаването на възможностите за действие на субекта минимум до 2 при запазване на възможността му за избор. При властта и принудата едната страна на отношението постига подчиняването на другата, а в ситуацията на сила властта се постига при неподчинение. Така например, в ситуация на грабеж, ако субект А остави възможност за избор между “Парите или живота”, а субект Б предаде своя портфейл, то субект А е упражнил власт – той е спечелил подчинението на първия чрез заплаха. Но ако А убие Б или изтръгне от ръцете му парите, тогава той е употребил сила, защото не му е оставил никаква възможност за избор.
Насилието изцяло изключва възможността за избор на субекта. Насилието въздейства върху субекта, без той да има възможност да изяви своята воля, докато при властта субектът има право да изяви своите разбирания и воля.

0001: Тоталитаризъм - политическа система от 20 век (Totalitarizam - politicheska sistema ot 20 vek / Totalitarianism)

2010-08-05T23:22:00.000-07:00

Най-общо казано, диктатурата е политическа власт на малцинството над мнозинството. От тази гледна точка диктатурите са стари точно толкова, колкото и светът. До началото на XX век обаче никъде няма всеобхватна, т. е. тотална диктатура. Или, ако използваме въведеното през 1925 г. понятие, никъде няма тоталитаризъм.

Фотоизточник: images.google

Друго, още по-важно: в “старите” диктаторски режими личността или малцинството упражняват властта от свое име, но и за себе си, докато всички съвременни тоталитарни диктатори неизменно държат не само да управляват “от името на народа” и “в името на народа”, но и постоянно да получават доказателства за масовата подкрепа, на която се радват.

С други думи, тоталитаризмът като политическа система също е явление, характерно само и единствено за XX век. Според една от по-новите теории това е съвсем логично, доколкото не може да съществува тотална диктатура, без да е постигнато съответното технологично равнище в областта на комуникациите в най-широкия смисъл на това понятие.

Защото едно от задължителните условия, без което подобна политическа система просто не може да съществува, е нейната постоянна вътрешна мобилизация и пропаганда.

Фотоизточник: images.google

Тоталитарната диктатура ежедневно се нуждае от двупосочна връзка между управляващите и управляваните. Без нея тя губи не само смисъла, но и логиката на съществуването си. Естествено, силната посока в тази връзка е от горе на долу, от диктатора към “поданиците му”. Но за да ги държи в подчинение, той трябва да получава и “обратни сигнали”, независимо дали на възхищение или на страх.

Това обаче наистина е невъзможно, ако няма добре развита мрежа от електронни и печатни средства за масова комуникация, или пък ако липсват транспортни връзки, чрез които те да достигат до адресата (поданиците), а и органите на държавната власт да могат във всеки един момент да упражняват полицейски контрол върху всеки един поданик във всяко едно населено място в държавата.

Фотоизточник: images.google

Още повече, че без въпросното високо технологично равнище на комуникациите не биха могли да се проявяват и основните характеристики на тоталитаризма, които са шест:

- официална идеология;
- единствена и тотално идеологизирана масова партия;
- пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване;
- пълен политически контрол върху въоръжените сили;
- полицейско-терористичен контрол върху цялото общество, а не само върху “враговете”;
- централизиран контрол върху икономиката.

Това са характеристиките, които дават облика на “идеалния тип” тоталитаризъм.

Фотоизточник: images.google

Дори и само на едно от тези условия да не отговаря една политическа система, тя вече трудно може да бъде окачествена като действително тоталитарна. Това е така, защото между тези шест характеристики има здрава логическа връзка, която ги превръща в едно хомогенно и монолитно цяло.